Целуна я по челото и излезе от стаята. Тя видя дупката от куршум в шапката му, когато й махна, висок, от прага.
Глава 95
Явно Старлинг обичаше баща си толкова, колкото човек е способен да обича, и беше готова да се бие и за най-малкото петно върху паметта му. Въпреки това в разговорите с доктор Лектър и под влиянието на силно хипнотично вещество и под хипноза тя каза следното:
— Все пак съм му много сърдита. Как така се оказа зад онази проклета дрогерия посред нощ, сам срещу онези две отрепки, които го убиха? Не успял дори да зареди старата ловджийска пушка и те му видели сметката. Нищо и никакви боклуци, а го убили. Не е знаел какво прави. Така и не се научи на нищо.
Би ударила всеки, дръзнал да каже подобно нещо.
Чудовището помръдна на стола си. Аха, най-накрая стигнахме до това. Ученическите спомени вече ставаха отегчителни.
Старлинг опита да залюлее краката си от стола като малко дете, но бяха твърде дълги.
— Разбираш ли? Работеше на онова място, правеше каквото му казваха, обикаляше със скапания часовник на нощен пазач и след това умря. А мама миеше кръвта от шапката му, за да го погребе с нея. Кой дойде у дома, при нас? Никой. След това имаше много малко кокосови сладки. С мама чистехме хотелските стаи. Хората оставяха мокри презервативи върху нощните шкафчета. Убиха го и той ни изостави, защото беше прекалено глупав. Трябваше да каже на онези градски скапаняци да си натикат тази работа в задниците.
Неща, които не би казала никога, неща, прогонени от висшия й мозък.
От началото на познанството им доктор Лектър я бе дразнил с баща й, наричаше го „нощен пазач“. Сега се превърна в Лектър защитника на бащината й памет.
— Кларис, той никога не е желал друго, освен щастието и благосъстоянието ти.
— Желанията в едната ръка, лайната в другата и чакай да видиш коя ще се напълни първо — отговори Старлинг. Този лаф от сиропиталището би трябвало да прозвучи особено безвкусно от устните на привлекателно лице, но доктор Лектър изглеждаше доволен, дори насърчен.
— Кларис, ще те помоля да дойдеш с мен в една друга стая — предложи доктор Лектър. — Баща ти те посети по начина, по който ти можеше да се справиш. Видя, че въпреки желанието ти да го задържиш, той не можа да остане с теб. Той те посети. Сега е време ти да го посетиш.
Надолу по коридора в една спалня за гости. Вратата беше затворена.
— Почакай малко, Кларис.
Той влезе вътре. Тя остана в коридора с ръка върху дръжката на вратата. Чу палене на кибритена клечка. Доктор Лектър отвори вратата.
— Кларис, знаеш, че баща ти е мъртъв. Знаеш го по-добре от всеки друг.
— Да.
— Ела и го виж.
Костите на баща й бяха подредени върху двойното легло — дългите кости и ребрата, покрити с чаршаф като нисък релеф, като направена от деца фигура на снежен ангел.
Черепът, почистен от дребните мършояди в океана, изсушен и избелен, почиваше върху възглавница.
— Къде е звездата му, Старлинг?
— Селото си я взе. Казаха, че струвала седем долара.
— Ето това е той, целият. В това го е превърнало времето.
Старлинг погледна костите. Обърна се и бързо излезе от стаята. Не беше отстъпление и Лектър не я последва. Чакаше в полумрака. Не се боеше, но долови завръщането й с наострени уши като коза, край която дебне хищник. В ръката й предмет от лъскав метал. Значка. Значката на Джон Бригъм. Остави я върху чаршафа.
— Какво означава за теб значката, Кларис? В обора ти простреля една такава.
— Означаваше всичко за него. Той толкова разбираше. — Последната дума прозвуча изкривено, устните й се извиха надолу. Взе черепа на баща си и седна на другото легло, по бузите й потекоха топли сълзи.
Като малко дете хвана края на пуловера си, притисна го към лицето си и се разрида, горчиви сълзи закапаха, кап, кап, по темето на бащиния й череп, в скута й, металният му зъб блестеше.
— Обичам татко, той беше толкова добър с мен, както само той умееше. Това бе най-хубавото време, което съм преживяла.
Истина, не по-малка сега, отколкото преди да даде воля на гнева си.
Когато доктор Лектър й подаде салфетка, тя просто я стисна в юмрука си, така че той трябваше да избърше лицето й.
— Кларис, ще те оставя тук с тези останки. Останки, Кларис. Изпищи мъката си в дупките за очите, но няма да чуеш отговор. — Сложи ръце от двете страни на главата й. — Това, което ти е нужно от баща ти, е тук, в главата ти, и зависи от твоите преценки, не неговите. Сега ще те оставя. Искаш ли свещите?