Доктор Лектър премести голямата цветна преграда на бюфета.
Заместник-генералният инспектор Пол Крендлър, от кръв и плът, седеше на другия край на масата на солиден дъбов стол, с подлакътници. Крендлър отвори широко очи и се огледа. Около главата му беше лентата, с която тичаше, и бе облечен в много приятен погребален костюм със зашити за предната част риза и вратовръзка. Тъй като дрехата беше отворена отзад, доктор Лектър бе успял да я увие, така да се каже, около него и да покрие няколкото метра солидна лепенка, която го държеше привързан за стола.
Клепачите на Старлинг може би се спуснаха леко надолу, а устните й се присвиха, както понякога на стрелбището.
Сега доктор Лектър взе чифт сребърни клещи от бюфета и махна лепенката, покриваща устата на Крендлър.
— Още веднъж добър вечер, господин Крендлър.
— Добър вечер. — Крендлър сякаш не беше съвсем на себе си. На мястото пред него беше поставен малък супник.
— Бихте ли пожелали добър вечер на госпожица Старлинг?
— Здравей, Старлинг. — Лицето му сякаш се проясни. — Винаги съм искал да те гледам как се храниш.
Старлинг го измери с очи от разстоянието, сякаш тя беше мъдрото старинно огледало, което наблюдава всичко.
— Здравейте, господин Крендлър. — Вдигна очи към доктор Лектър, който се занимаваше с тиганите. — Как успя да го хванеш?
— Господин Крендлър беше тръгнал на важна среща във връзка с бъдещето му в политиката. Марго Върджър го покани, за да ми направи услуга. Нещо като танто за танто. Господин Крендлър направи крос до площадката за кацане в парка „Рок Крийк“, за да се качи на хеликоптера на Върджър, но вместо това се повози с мен. Бихте ли искали да кажете молитвата, преди да се нахраним, господин Крендлър? Господин Крендлър!
— Молитва ли? Да. — Крендлър затвори очи. — Отче наш, благодарим Ти за благодатта, която ще получим, и ще я използваме, за да Ти служим. Старлинг е голямо момиче, за да се чука с татко си, дори и за южнячка. Моля Те, прости й за това и я доведи в службата ми. В името на Христа, амин.
Старлинг забеляза, че по време на молитвата доктор Лектър държеше очите си набожно затворени.
Тя се чувстваше жизнена и спокойна.
— Пол, трябва да ти кажа, че и апостол Павел не би се справил по-добре. И той е ненавиждал жените.
— Този път наистина се провали, Старлинг. Никога няма да те възстановят.
— Това, което вмъкнахте в молитвата, предложение за работа ли беше? Не съм срещала такава тактичност.
— Кандидатирам се за Конгреса. — Крендлър се усмихна язвително. — Отбий се в предизборния ми щаб, може да ти намеря някаква работа. Ще помагаш в офиса. Умееш ли да пишеш на компютър и да водиш архив?
— Разбира се.
— Умееш ли да пишеш под диктовка?
— За това използвам програми за разпознаване на глас — отвърна Старлинг и продължи с разсъдъчен тон: — Моля да ме извините, че говоря по работа на масата, но мисля, че не сте достатъчно бърз, за да се прокраднете в Конгреса. Човек не може да компенсира липсата на второразредна интелигентност с това, че играе мръсно. По-дълго ще оцелеете като момче за всичко на някой голям мошеник.
— Не ни чакайте, господин Крендлър — подкани го доктор Лектър. — Изпийте бульона си, докато е топъл.
Вдигна към устните му затворения супник със сламка. Крендлър направи гримаса.
— Тази супа не е много добра.
— Всъщност това са разбити магданоз и мащерка — отвърна докторът. — И е на масата по-скоро заради нас, отколкото заради вас. Отпийте още няколко глътки и оставете течността да зациркулира из тялото ви.
Старлинг като че ли преценяваше някакъв въпрос, вдигнала длани като везната на Правосъдието.
— Знаете ли, господин Крендлър, всеки път, когато ме гледахте злобно, имах натрапчивото чувство, че съм направила нещо, за да го заслужа. — Тя раздвижи дланите си нагоре и надолу, сякаш мереше. — Не го заслужавах. Всеки път, когато записвахте нещо негативно в личното ми досие, аз се възмущавах, но въпреки това проверявах себе си. Подлагах се на съмнение за момент, опитвах се да успокоя микроскопичния сърбеж, който ми казваше, че тате знае най-добре. Вие не знаете най-добре, господин Крендлър. Всъщност нищо не знаете. — Старлинг отпи глътка от великолепното бяло бургундско и се обърна към доктор Лектър: — Обожавам това вино. Мисля обаче, че трябва да го извадим от леда. — И пак насочи вниманието си като добра домакиня към госта: — Винаги ще си останете… глупак, недостоен за внимание — отбеляза тя с приятен тон. — Но говорихме достатъчно за вас на тази приятна маса. Тъй като сте гост на доктор Лектър, желая ви приятен апетит.