— Когато бяхме малки, знаеше как да ме накараш да се изпразня. Стрелях като миномет с лентов механизъм, при това бързо.
— Когато бяхме малки, ти ми причиняваше болка. Причиняваше ми болка и ми изкълчи лакътя, като ме караше да правя другото… И досега не мога да вдигна повече от четирийсет килограма с лявата ръка.
— Ами отказваше да вземеш шоколада. Казах, че ще говорим за това, сестричке, когато приключим с тази работа.
— Нека само ти направим изследванията — настоя Марго. — Лекарят може да вземе безболезнена проба…
— За каква болка ми говориш? Та аз и без това не усещам нищо. Можеш да ми го смучеш, докато посинееш, и пак няма да е както беше първия път. Вече съм карал хора да го правят и нищо не се получава.
— Докторът може да вземе безболезнена проба просто за да провери дали имаш подвижни сперматозоиди. Джуди вече взема кломид, следим цикъла й, предстои много работа.
— През цялото това време не съм имал удоволствието да се запозная с Джуди. Кордел твърди, че била кривокрака. Откога сте гаджета?
— От пет години.
— Защо не я доведеш? Може да се… сработим, така да се каже.
Северноамериканските барабани удрят за последен път и заглъхват, в главата на Марго отеква тишината.
— А защо не се скачиш сам към Департамента на правосъдието? Защо сам не отидеш в някоя телефонна кабина с шибания си компютър? Защо не платиш още сребърници за залавянето на оня, дето направи от лицето ти кучешка храна? Каза, че ще ми помогнеш, Мейсън.
— Ще ти помогна. Просто трябва да изберем подходящия момент.
Марго счупи два ореха в юмрука си и пусна черупките върху завивката на Мейсън.
— Недей да мислиш прекалено дълго.
Велосипедните й гащи прошумоляха, когато излизаше от стаята, като пара под налягане.
Глава 46
Ардилия Мап готвеше, когато беше в настроение, но когато готвеше, резултатите бяха изключително добри. По произход беше комбинация от Ямайка и Гула, а в момента приготвяше предварително изсушено на топъл въздух пиле и чистеше семената на огромна чушка, която внимателно държеше за дръжката. Отказваше да плаща по-скъпо за нарязани пилета и беше ангажирала Старлинг да се труди със сатъра и дъската за рязане.
— Ако оставиш парчетата цели, Старлинг, няма да се напоят с подправките, както ако са по-ситни — обясни тя не за първи път. — Ето така — добави, взе сатъра и нанесе такъв удар по гърба на пилето, че по престилката й полепнаха костици. — Как така си изхвърлила шийката? Веднага върни тази прелест обратно.
Минута по-късно:
— Днес се отбих в пощата. Изпратих обувките на майка ми.
— И аз ходих в пощата. Можех да ги занеса вместо теб.
— Чу ли нещо там?
— Не.
Мап кимна — не беше учудена.
— Едно пиленце ми каза, че следят пощата ти.
— Кой я следи?
— Поверително нареждане на инспектора по пощите. Не го знаеше, нали?
— Не.
— Ами научи го по друг начин, без да разкривам приятелчето си в пощата.
— Добре. — Старлинг остави сатъра за момент. — Божичко, Ардилия.
Беше ходила в пощата, беше купила марки на гишето, без да разбере нищо по лицата на служителите, повечето от които чернокожи. Познаваше някои от тях. Очевидно някой се опитваше да й помогне, но рискът беше голям, защото за подобно нещо можеше да има съдебно преследване, можеше да загуби и пенсията си. Явно този някой имаше по-голямо доверие на Ардилия, отколкото на Старлинг. Наред с тревогата усети и някакво задоволство, че чернокож й прави услуга. Може би това беше израз на мълчаливо одобрение, че е застреляла Ивелда Дръмго при самозащита.
— А сега вземи този пресен лук и го смачкай много добре заедно с перата, с дръжката на ножа, и ми го дай тук — нареди Ардилия.
Когато свърши черната работа, Старлинг изми ръцете си, отиде в безупречната всекидневна на Ардилия и седна. След малко дойде и самата Ардилия, като още бършеше ръцете си с кърпата за съдове.
— Що за лайна са това? — попита тя.
Винаги преди да се заемат с нещо наистина страшно, двете ругаеха невъздържано — нещо като вариант на подсвиркване в тъмното от края на столетието.
— Да пукна, ако знам — отвърна Старлинг. — Кой е кучият син, който гледа писмата ми, това е въпросът.
— Моите хора могат да се доберат само до Инспектората на пощите.
— Не е заради престрелката. Не е заради Ивелда — разсъждаваше Старлинг. — Щом четат пощата ми, трябва да е доктор Лектър.