Сега, когато слезе от стария си мустанг в началото на деня, високите фасади на Куонтико вече не бяха голямата сива тухлена пазва на нейното убежище. През маранята над паркинга дори и входът й се стори крив.
Искаше да види Джак Крофорд, но нямаше време за това. Снимките на Хоугънс Али започваха още с изгряването на слънцето.
За разследването на престрелката пред рибния пазар Фелициана беше нужно да се заснеме възстановка на събитията, да се провери всеки изстрел, всяка траектория.
Старлинг трябваше да играе самата себе си. Микробусът, който използваха, беше същият, дупките от куршуми бяха замазани с кит, но не бяха боядисани. Отново и отново трябваше да изскачат от старата бричка, отново и отново агентът, който играеше Джон Бригъм, падаше по очи, а другият, който играеше Бърк, се гърчеше на земята. Целият процес, при който използваха шумни халосни патрони, я изтощи напълно.
Приключиха в ранния следобед. Старлинг остави специалното си оборудване и отиде при Джак Крофорд в кабинета му.
Отново се обръщаше към него с „господин Крофорд“, а той изглеждаше все по-разсеян и дистанциран от всички.
— Искаш ли алка-селцер, Старлинг? — попита я, щом я зърна на прага на кабинета си. Крофорд пиеше немалко количество хапчета — за подсилване, за тонус, аспирин. Лапаше ги в определен ред от дланта си и отмяташе глава назад, сякаш бяха глътка алкохол.
През последните седмици беше започнал да окача сакото от костюма си в кабинета и си слагаше един пуловер, който бе изплела жена му Бела. Сега изглеждаше много по-стар, отколкото беше баща й в нейните спомени.
— Господин Крофорд, някой отваря писмата ми. Не го бива за тази работа. Имам чувството, че ги разлепят на пара от чайник.
— Пощата ти е под наблюдение, откакто ти писа Лектър.
— Просто преглеждат пликовете на флуороскоп. Нямам нищо против, но все пак имам право да чета личната си поща. Никой не ми е казал нищо.
— Не го прави нашият отдел.
— Не е и кварталният полицай, господин Крофорд, а някой достатъчно високопоставен, за да има право да издейства секретна заповед.
— В същото време обаче смяташ, че аматьори отварят писмата ти? — Тя мълча достатъчно дълго, за да има време той да добави: — И по-добре, защото иначе нямаше да забележиш, нали, Старлинг?
— Да, сър.
Той присви устни.
— Ще проуча въпроса. — Подреди флаконите с хапчета пред себе си. — Ще говоря с Карл Шърмър от Правосъдието. Ще оправим нещата.
Шърмър беше бита карта. Носеха се слухове, че ще се пенсионира до края на годината — всички приятели на Крофорд излизаха в пенсия.
— Благодаря, сър.
— Сред студентите ти има ли някой обещаващ? Някой, за когото си струва да се борим да дойде при нас?
— Още не мога да кажа за криминологията… Стесняват се от мен при сексуалните престъпления. Има двама много добри стрелци.
— Такива имаме повече, отколкото ни трябват. — Погледна я бързо. — Нямах предвид теб.
В края на този ден, през който бе пресъздавала смъртта му, Кларис Старлинг отиде на гроба на Джон Бригъм в националното гробище Арлингтън.
Сложи ръка на надгробния камък, все още грапав от длетото. Изведнъж почувства върху устните си конкретното усещане, когато целуна челото му за последен път, студено като мрамор, леко грапаво от пудрата, когато се приближи до ковчега и сложи в ръката му под бялата ръкавица последния си медал от състезанията по стрелба.
Сега листата в Арлингтън падаха и покриваха земята. С ръка върху надгробния камък на Джон Бригъм, загледана в акрите с гробове, Старлинг се питаше още колко ли като него бяха погубени от глупостта, себичността и пазарлъците на износени старци.
Независимо дали вярваш в Бога, или не, ако си воин, Арлингтън за теб е свято място и не е трагедия да умреш, трагедия е да умреш напразно.
Чувстваше се свързана с Бригъм и връзката не беше по-слаба, защото така и не бяха станали любовници. Коленичила край гроба му, си спомни: попита я нещо, деликатно, и тя каза „не“, а после я попита дали могат да бъдат приятели и тя каза „да“ — беше искрена.
Коленичила в Арлингтън се замисли за далечния гроб на баща си. Не го бе посещавала, откакто завърши първа колежа и отиде да му го каже. Питаше се дали не е време да отиде пак.
Залезът зад черните клони на Арлингтън беше оранжев като портокала, който бе яла с баща си. Далечният звук на тръба я накара да потрепери, камъкът студенееше под ръката й.