Доктор Лектър се кани да опита една смокиня, ноздрите му се разширяват, за да вдъхнат аромата, пита се дали да я приеме само на една разкошна хапка или наполовина, когато компютърната игра до него изписуква отново. Без да обръща глава, доктор Лектър скрива смокинята в дланта си и поглежда детето на съседното място. От кутията се носи аромат на трюфели, гъши пастет и коняк.
Момчето души въздуха. Тесните му очи, блестящи като на гризач, се плъзват към обяда на доктор Лектър. Говори с пронизителния глас на дете, което е свикнало да се състезава за всичко с братя и сестри.
— Ей, господине, ей, господине. — Няма да млъкне.
— Какво има?
— Това да не е някакво специално ядене?
— Не е.
— Какво има там тогава? — Детето обръща изцяло глава към него. — Дай да опитам.
— Много бих искал — отговаря доктор Лектър, като отбелязва мислено, че вратлето на момчето под голямата му глава е с дебелината на свинско бон филе, — но няма да ти хареса. Това е черен дроб.
— Лебервурст! Жестоко! Мама дава. Ммаааамоооо! Противоестествено дете, което обича черен дроб и или хленчи, или крещи.
Жената с бебето в края на реда се сепва и се събужда. Седалките на предния ред проскърцват и пътниците се обръщат назад да погледнат през пролуките между облегалките.
— Вижте, опитваме се да поспим…
— Мааамооо, може ли да си хапна от самвича му?
Бебето в скута на мама се събужда и ревва. Мама мушка пръст под пелените му, отзад, получава отрицателна проба и пъха в устата на бебето залъгалка.
— Какво се опитвате да му дадете, сър?
— Черен дроб, госпожо — казва доктор Лектър колкото е възможно по-тихо. — Не съм му дал…
— Лебервурст, най обичам, той каза, че ще ми даде малко, искам…
Последната дума се превръща в пронизителен писък.
— Господине, ако ще давате нещо на детето ми, може ли преди това да го видя?
Стюардесата, с подпухнало от прекъснатата дрямка лице, застава до жената с плачещото бебе.
— Всичко наред ли е тук? Желаете ли да ви донеса нещо? Да претопля мляко?
Жената вади пълен биберон, запушен с капачка, и го подава на стюардесата. След това пали лампата за четене и докато търси гумичката, говори гръмогласно на доктор Лектър:
— Бихте ли ми го подали? Щом го предлагате на сина ми, трябва да го видя. Не искам да ви обидя, но стомахът му е капризен.
Редовно поверяваме децата си на чужди хора в детски градини и забавачници. В същото време се чувстваме виновни и възпитаваме у децата страх от непознати. В такива моменти едно истинско чудовище трябва да внимава, дори ако е безразлично към децата като доктор Лектър.
Той подава кутията на „Фошон“ на майката.
— Я какъв хубав хляб — казва тя и го бучва с пръста, с който бе проверила пелената.
— Госпожо, можете да го вземете.
— Не искам алкохола — отвръща тя и се озърта в очакване на смях. — Не знаех, че позволяват да си носиш алкохол. Уиски ли е? Позволено ли е да се пие в самолета? Ще задържа тази панделка, ако не ви трябва.
— Господине, не можете да отворите алкохола на борда на самолета — казва стюардесата. — Ще задържа бутилката и ще можете да си я получите на слизане.
— Разбира се. Много ви благодаря — отговаря доктор Лектър.
Той можеше да преодолее обстановката. Можеше да накара всичко да изчезне. Писукането на компютърната игра, хъркането и пърденето бяха нищо в сравнение със зловещите писъци, които беше чувал в отделенията за буйстващи. Седалката не беше по-тясна от усмирителна риза. Както бе правил много пъти в килията си, доктор Лектър облегна глава назад, затвори очи и се оттегли, за да потърси облекчение в тишината на своя дворец — място, което е много красиво в по-голямата си част.
В този кратък период от време металният цилиндър, устремил се на изток срещу вятъра, съдържа дворец с хиляда стаи.
Както веднъж посетихме доктор Лектър в двореца на рода Капони, така и сега ще влезем с него в двореца на паметта му…
Фоайето е Норманският параклис в Палермо — строг, красив и безвременен, а за преходността ни единствено напомня черепът, гравиран на пода. Освен ако не бърза много да получи информация от двореца, доктор Лектър често спира тук, както прави и сега, за да се наслади на параклиса. Отвъд него, далечна и сложна, светла и тъмна, се простира огромната структура, сътворена от доктор Лектър.