Решил е да посети колекцията си от древен текстил. За едно писмо, което ще напише на Мейсън Върджър, трябва да прегледа конкретен текст на Овидий за ароматните масла за лице, който е прикрепен към тъканите.
Продължава нататък по килимената пътека към залата със становете и текстила.
Главата на доктор Лектър е облегната на седалката на Боинга, очите му са затворени. Главата му леко се поклаща с друсането на самолета в турбулентните потоци.
В края на реда бебето е приключило със съдържанието на биберона, но все още не спи. Лицето му се зачервява. Майката чувства как малкото телце се напряга под одеялцето, после се отпуска. Няма съмнение какво се е случило. Не е нужно да бърка с пръст под пелените. На предния ред някой казва: „Божичко!“
Към застоялата миризма на физкултурен салон в пътническата кабина се добавя още един пласт. Малкото момче, което седи до доктор Лектър, привикнало с навиците на бебето, продължава да яде обяда от „Фошон“.
Капаците под двореца на паметта се отварят, ублиетите издишат зловещата си воня…
Няколко животни бяха успели да оцелеят след артилерийския обстрел и картечния огън в сражението, което отне живота на родителите на Ханибал Лектър и остави обширната гора на имението им опърлена и надупчена.
Сбирщината дезертьори, които се бяха скрили в отдалечената ловна хижа, ядеше каквото й попадне. Веднъж намериха страдащо малко еленче, кльощаво, със забита в тялото му стрела, съумяло да изравя изпод снега храна, за да оцелее. Доведоха го живо в лагера, за да не се налага да го носят.
Ханибал Лектър на шест години наблюдаваше през пролука в стената на плевнята, когато го доведоха, като теглеха и усукваха главата му с въжето, омотано около врата му. Не искаха да стрелят, така че подкосиха кльощавите му крака и го събориха на земята, после прерязаха гърлото му с брадва, като не преставаха да се псуват един друг на няколко езика да донесат по-бързо съд, преди кръвта да е изтекла.
Изпосталялото животно нямаше много месо и след два дни, може би три, дезертьорите с дългите шинели, с вонящ, димящ дъх, дойдоха през снега от ловната хижа, за да отключат плевнята и да си изберат някое от децата, сгушени в сламата. Никое не беше замръзнало, така че взеха живо.
Опипаха ръката и бедрото на Ханибал Лектър и вместо него избраха сестра му Миша и я отведоха. За да си поиграе, казаха. Никой, когото отвеждаха да си играе, не се връщаше.
Ханибал се вкопчи в ръката на Миша с всички сили, докато онези не затръшнаха тежката врата на плевнята в лицето му, като го зашемети и спука костта на предмишницата му.
Отведоха я през снега, който все още беше изпръскан с кръвта на еленчето.
Моли се толкова много да види Миша пак, молитвата изцяло погълна шестгодишния му ум, но не предотврати чаткането на брадвата. Молитвата му да я види отново не остана напълно нечута — видя няколко нейни млечни зъбчета в помийната яма, която използваха, между ловната хижа и плевнята с пленените деца, които използваха за прехрана през 1944-та след разгрома на Източния фронт.
Оттогава, след онзи частичен отговор на молитвата му, доктор Ханибал Лектър повече не си направи труда да мисли за Бога, освен за да признае, че собственият му скромен хищнически инстинкт бледнее пред този на Всевишния, който е ненадминат в иронията си и неизмеримата си разпасана злоба.
В устремения напред самолет, когато главата му леко се поклаща на облегалката, доктор Лектър е увиснал между последния си спомен за Миша, как прекосява снега, и звука на брадвата. Задържан е там, а не може да го понася. В тесния свят на самолетната кабина се разнася кратък вик — висок, пронизителен, силен, — изтръгнал се от потното му лице.
Пътниците отпред започват да се обръщат, някои са се събудили от сън. От предния ред изръмжават:
— Хлапе! За бога, какво ти става!? Боже мой!
Очите на доктор Лектър се отварят, гледат право напред. Една ръка го докосва. Ръката на малкото момче.
— Кошмар ли сънува? — Детето не е изплашено, не се интересува и от оплакванията на предната седалка.
— Да.
— И аз често сънувам лоши сънища. Не ти се смея.
Доктор Лектър поема няколко пъти въздух, главата му е все така залепена за облегалката. След това самообладанието му се връща, сякаш някакъв покой се спуска от челото надолу по лицето му. Навежда глава към детето и казва съучастнически:
— Прав си да не ядеш тази помия. Никога не я яж.
Авиолиниите вече не предлагат хартия за писане и пликове за писма. Доктор Лектър, овладял се напълно, изважда хотелска бланка от джоба на сакото си и започва да пише на Кларис Старлинг. Първо нарисува лицето й. Скицата в момента е в частна колекция в Чикагския университет и е на разположение на учените. На нея Старлинг прилича на дете и косата й, като косата на Миша, е залепнала за скулите от сълзи…