Крендлър кимна.
— Разбира се. Ако й изпрати нещо, ще го видиш преди нея.
— Слушай ме внимателно, Крендлър. Обявата беше пусната и платена така, че Кларис Старлинг да не може да докаже, че не я е пуснала тя, което е престъпление. Това е преминаване на границата. С това можеш да я пречупиш, Крендлър. Знаеш, че Бюрото не дава пет пари за теб, ако си аут. Все едно си празно място. Няма да може да получи дори разрешително за носене на оръжие. Никой няма да я наблюдава освен мен. Лектър също ще знае, че е сама. Преди това ще опитаме някои други неща. — Мейсън млъкна, за да поеме въздух, после продължи. — Ако не се получи, ще последваме съвета на Домлинг. Ще я сполети „беда“ с тази обява… Беда, глупости! С това можеш да я скършиш надве. Задръж си половината с путката, това е моят съвет. Другата половина е прекалено напориста, дявол да я вземе. Ох! Не исках да богохулствам.
Глава 53
Кларис Старлинг тича през падналите листа в един от обществените паркове във Вирджиния, на час път от дома си — любимото й място, съвършено безлюдно в този делничен ден, ден на много нужна за нея почивка. Пътеката й е позната, минава през гористите хълмове край река Шенъндоа. Въздухът е затоплен от ранните слънчеви лъчи по върховете на възвишенията, но в падините внезапно е студен, а понякога е топъл на лицето й и студен в краката й едновременно.
Земята напоследък не й се струва толкова стабилна, когато ходи — усеща я по-стабилна, когато бяга.
Старлинг тича в светлината на деня, в танцуващите проблясъци през листата, пътеката на места е пъстра от слънчевите лъчи, на места е раирана от сенките на стволовете. Някъде пред нея две сърни и елен се сепват и подплашено освобождават пътеката само с един грациозен скок, после белите им опашки просветват в сумрака на гората като знаменца. Старлинг се изпълва с радост и също подскача.
Неподвижен като фигура от средновековен гоблен, Ханибал Лектър седи върху падналите листа на склона над реката. Вижда сто и петдесет метра от пътеката, бинокълът му е защитен от отблясъци с ръчно направен сенник от картон. Най-напред вижда подплашените сърни, които хукват покрай него нагоре по хълма, после за първи път от седем години вижда Кларис Старлинг от плът и кръв.
Изражението на лицето му не се променя под бинокъла, но ноздрите му се разширяват и мощно поемат въздух, сякаш могат да доловят миризмата й от такова разстояние.
Обонянието му долавя мирис на сухи листа с привкус на канела, гниещите листа отдолу, дъх на горски мъх, на заешки барабонки от няколко метра, дълбоката миризма на разкъсана катерича кожа, но не и миризмата на Кларис Старлинг, която би различил навсякъде. Видя как сърните се подплашиха от нея, виждаше ги как тичат дълго след като се бяха скрили от погледа й.
Беше в полезрението му по-малко от минута, бягаше леко, земята не й се съпротивляваше. На гърба си имаше малка раничка с бутилка вода. Беше осветена отзад и лъчите на ранното сутрешно слънце размиваха контурите й, сякаш по кожата й имаше цветен прашец. Докато движи бинокъла след нея, улавя слънчев отблясък, който за миг го заслепява, и няколко минути след това вижда петна. Тя изчезва, защото пътеката започва да се спуска. Последна се скрива главата й, а косата, вързана на тила, подскача като опашка на белоопашат елен.
Доктор Лектър остана на мястото си, не направи опит да я последва. Образът й продължаваше да бяга в главата му. Щеше да е там, докато той желаеше. Първия път от седем години, когато я виждаше наистина, а не на снимка в таблоидите, ако не се броят зърнатите отдалече очертания на главата й в автомобил. Излегна се назад върху листата с ръце зад тила и се загледа в оредяващите листа на клена над главата си, които потрепваха на фона на небето — толкова тъмно, че изглеждаше почти лилаво. Лилави, лилави, гроздовете див мускат, които бе откъснал, докато се изкачваше насам, бяха лилави, вече посбръчкани, а не сочни прашни зърна, и изяде няколко, смачка няколко други в дланта си и облиза сока като децата, с широко разперени пръсти. Лилаво, лилаво.
Лилав патладжан в градината. В ловната хижа нямаше топла вода в средата на деня и бавачката на Миша занесе очуканото бакърено корито в зеленчуковата градина, за да затопли на слънцето водата за къпане на двегодишната му сестричка. Миша седеше в коритото сред зеленчуците, под топлите слънчеви лъчи, заобиколена от бели зелеви пеперуди. Водата в коритото едва достигаше до пълните й крачета, но замисленият й брат Ханибал и голямото куче бяха инструктирани да я наблюдават неотлъчно, докато бавачката влезе вътре, за да донесе кърпа.