Аврелия знаеше, че се държи детински. Преди няколко седмици с удоволствие беше опънала въженцата, по които щяха да растат билките и зеленчуците, и бе показала на робите къде да изкопаят дупките, така че всяко растение да получава правилното количество вода. Както обикновено, лично се бе заела да посее малките семенца. Това беше нещо, което правеше от съвсем малка. Днес, когато растенията вървяха добре, основните занимания бяха поливането и плевенето. На Аврелия обаче изобщо не ѝ пукаше — ако питаха нея, цялата градина можеше да си буренясва, колкото си иска. Тя стоеше начумерена отстрани и гледаше как майка ѝ дава нареждания. Дори Елира, с която се разбираха добре, не успя да я убеди да се включи в работата.
Атия не ѝ обръщаше внимание известно време, но накрая ѝ писна и я извика:
— Аврелия! Ела тук.
Аврелия се затътри към майка си.
— Мислех си, че работата в градината ти харесва — жизнерадостно каза Атия.
— Харесва ми — промърмори Аврелия.
— Тогава защо не помагаш?
— Не ми се занимава. — Аврелия отлично осъзнаваше, че всеки присъстващ роб ги подслушва, и това изобщо не ѝ харесваше.
Атия обаче изобщо не се интересуваше от това кой ги чува.
— Болна ли си? — настоятелно попита тя.
— Не.
— Тогава какво има?
— Няма да разбереш — измънка Аврелия.
Атия повдигна вежди.
— Така ли? Да видим.
— Ами… — Аврелия забеляза, че най-близкият роб я е зяпнал. Кръвнишкият ѝ поглед го накара да се извърне, но това не ѝ достави особено удовлетворение. Майка ѝ я гледаше с очакване. — Заради Квинт е — призна тя.
— Карали ли сте се?
— Не. — Аврелия поклати глава. — Нищо такова.
Атия тропна с крак и зачака допълнителни обяснения. След малко стана ясно, че такива няма да има. Ноздрите ѝ се разшириха.
— Е?
Аврелия виждаше, че търпението на майка ѝ е на изчерпване. Точно тогава обаче видя един мишелов, реещ се в небето над тях. Ловуваше. Също като Квинт. Гневът ѝ се разпали отново и тя забрави за изпълнената с очакване публика.
— Не е честно! — извика тя. — Аз стоя тук в градината, докато той върви по дирята на мечка.
Атия не изглеждаше изненадана.
— Чудех се дали това не е причината. Значи и ти искаш да ловуваш?
Аврелия кимна начумерено.
— Също като ловкинята Диана.
Майка ѝ се намръщи.
— Ти не си богиня.
— Знам, но… — Аврелия леко се извърна, така че робите да не видят сълзите в очите ѝ.
Лицето на Атия омекна.
— Хайде стига. Ти си млада жена, или скоро ще станеш такава. При това красавица. Естествено, твоят път ще бъде различен от този на брат ти. — Тя вдигна пръст, за да предотврати евентуални протести. — Това не означава, че съдбата ти е лишена от стойност. Да не мислиш, че аз съм безполезна?
Аврелия се ужаси.
— Разбира се, че не, майко.
Усмивката на Атия беше широка и окуражителна.
— Именно. Може и да не ходя на лов или война, но въпреки това позицията ми е силна. Баща ти разчита на мен за безброй неща — както един ден ще разчита и твоят съпруг. Въртенето на домакинството е само една малка част от това.
— Но ти и татко сте избрали да се ожените — запротестира Аврелия. — Направили сте го по любов!
— В това отношение извадихме късмет — призна майка ѝ. — Но го направихме без одобрението на семействата ни. И тъй като отказахме да следваме желанията ни, те ни отлъчиха. — Лицето на Атия стана тъжно. — Това направи живота ни труден за много години. Например аз никога повече не видях родителите си. И те никога не са виждали теб или Квинт.
Аврелия се почувства поласкана. Никога досега не беше чувала тази история.
— Но си е заслужавало, нали? — умолително попита тя.
В отговор получи бавно кимане.
— Може и да е така, но не искам и ти да се сблъскваш със същите трудности.
Аврелия се наежи.
— По-добре това, отколкото да се омъжа за някой тлъст дъртак!
— Подобно нещо няма да ти се случи. Баща ти и аз не сме чудовища. — Атия сниши глас. — Но искам да разбереш следното, дъще — ние ще уредим годежа ти с някой по наш избор. Ясно ли се изразих?