Аврелия видя стоманената решимост в очите на майка си и се предаде.
— Да.
Атия въздъхна, доволна, че опасенията ѝ са останали незабелязани.
— Е, значи се разбрахме. — Видя опасението в очите на дъщеря си и добави: — Не се бой. Ще намериш любовта в брака си. Тя може да се развие с времето. Попитай Марциал, стария приятел на баща ти. Той и жена му били сгодени от семействата им, а ето че са изцяло отдадени един на друг. — Тя вдигна ръка. — А сега е време да запретнеш ръкави. Животът продължава независимо от чувствата, а семейството ни разчита на тази градина.
Със слаба усмивка Аврелия посегна да хване ръката на майка си. Може би нещата не бяха толкова лоши, колкото си мислеше.
И въпреки това продължаваше да поглежда към мишелова и да си мисли за Квинт.
Квинт следва кучетата около четвърт час, преди да стигнат до звяра.
Изведнъж от дърветата отпред се чу силен лай, който бързо се смени с пронизително квичене. С бясно разтуптяно сърце Квинт се закова на място. Ролята на кучетата беше просто да притиснат мечката, но винаги се намираше някое по-настоятелно. Участта му беше горчива, но неизбежна. Важното беше, че са открили мечката. В потвърждение на това подновеното ръмжене на кучетата беше посрещнато от дълбок заплашителен рев.
От ужасяващия звук Квинт усети острото парене на стомашна киселина в гърлото си. Ново пронизително квичене му каза, че още едно куче е било ранено или убито. Засрамен от страха си, Квинт преодоля гаденето. Не беше време да се помайва. Кучетата си бяха свършили работата, сега той трябваше да свърши своята. Той промърмори още молитви към Диана и се втурна към врявата.
Щом изскочи на поляната, се намръщи от познатата гледка. Двамата с Аврелия често бяха брали къпини тук. Откритото пространство, окъпано от слънчева светлина, беше обрасло с бодливи храсти, по-високи от човешки бой. По склона към долината ромонеше поток. Тук-там лежаха дебели изсъхнали клони, земята беше покрита с диви цветя, но погледът на Квинт беше привлечен към борбата, която се развиваше в сянката на един висок кипарис. Четири кучета бяха притиснали мечка към ствола на дървото. Ръмжащ от ярост, звярът се нахвърляше към мъчителите си, но кучетата отскачаха бързо, по-далеч от обсега на лапите му. Всеки път, когато мечката се отдалечаваше от дървото, кучетата се хвърляха да я хапят по задните крака. Положението беше безизходно — ако мечката напуснеше защитата на дървото, кучетата ѝ се нахвърляха от всички страни, а ако останеше на мястото си, те не можеха да ѝ се опрат.
Извън полукръга лежаха две кучета — онези, които Квинт беше чул да квичат. Бърз поглед му каза, че едното куче може и да оцелее. Кървеше силно от дълбоките рани от нокти по хълбока, но като че ли нямаше други поражения. Второто обаче определено нямаше да се справи. Лекото повдигане на гръдния му кош показваше, че е още живо, но половината му муцуна липсваше, а от ужасната рана на левия преден крак стърчеше счупена кост, резултат от ухапването на мощните челюсти на мечката.
Квинт се приближи предпазливо. Втурването напред носеше реална опасност да бъде съборен на земята, а галите скоро щяха да бъдат тук. След като те приберяха кучетата, неговата задача щеше да започне наистина. Той загледа мечката, като се мъчеше да намери някаква подсказка, която да му помогне да я убие. Прекалено заета с кучетата, тя почти не му обръщаше внимание. Огромните ѝ размери означаваха, че е мечок. Гъстата му козина беше жълтеникавокафява и имаше типичната голяма закръглена глава и малки уши. Беше поне три пъти по-голям и тежък от Квинт и това го накара да осъзнае още по-ясно колко опасен е противникът му. Усещаше как сърцето тупти бясно в гърлото му и скоростта на ударите му му напомняше, че не контролира напълно положението. „Успокой се — помисли си той. — Дишай дълбоко. Съсредоточи се“.
— Досещането за къпините си го биваше — каза Фабриций зад него. — А и откри голяма мечка. Достоен противник.
Стреснатият Квинт се обърна. Останалите бяха пристигнали. Всички погледи бяха обърнати към него.
— Да — отвърна той, като се надяваше, че ръмженето и лаят на няколко крачки от тях ще скрият страха в гласа му.
Фабриций пристъпи към него.
— Готов ли си?
Квинт трепна вътрешно. Баща му беше забелязал безпокойството му и бе готов да се намеси. Бърз поглед към Агесандър и робите му беше достатъчен да види, че те също разбират двойното значение на въпроса. На лицето на сицилианеца за миг се изписа безпокойство, а галите се спогледаха лукаво. „Проклети да сте всичките!“, помисли си Квинт. Стомахът му се бунтуваше. Тези хора нима никога не бяха изпитвали страх?