Нямаше полза. Квинт пое дълбоко дъх и издърпа копието. Мечокът изрева от болка, разкривайки наистина страховити зъби, дълги колкото пръстите на Квинт. Червената зейнала паст беше достатъчно голяма да побере цялата му глава и челюстите спокойно можеха да премажат черепа му. Квинт искаше да отстъпи, но мускулите му се бяха парализирали от ужас.
Мечокът пристъпи към него. Стиснал копието с две ръце, Квинт го насочи към гърдите му. „Настъпи — каза си. — Атакувай“. Преди да успее да помръдне, звярът отби копието, сякаш беше досадна клонка. След като между двамата не остана нищо, те се загледаха за един шеметен момент. Времето сякаш забави хода си, когато Квинт видя как мускулите на мечока се свиват за скок. Едва не се напика от страх. Хадес беше само на една ръка разстояние и той не можеше да направи нищо, за да го избегне.
Поради неясна причина обаче мечокът не скочи веднага и Квинт успя отново да насочи копието напред.
Облекчението му не трая дълго.
Докато се хвърляше в атака, Квинт се подхлъзна на някакви вътрешности. И двата му крака отлетяха под него и той тупна по гръб. Целият въздух излезе от дробовете му. Квинт смътно усети как краят на копието се забива в земята и отлита от ръката му. Трескаво вдигна глава. За свой ужас видя мечока на по-малко от пет стъпки, почти до сандалите му. Звярът изрева отново и този път Квинт усети зловонния му дъх. Примигна с ясното съзнание, че го чака сигурна смърт.
Беше се провалил.
III.
Пленяване
Средиземно море
Минаха безпаметни часове сред свиреп дъжд и безумно вълнение. Падна мрак, който само засили многократно ужаса на двамата приятели. Малката лодка се люшкаше по вълните, напълно безпомощна пред безмерната мощ на морето. И на двамата им прилошаваше често и повръщаха смес от храна и вино върху себе си и по дъното. Накрая повръщаха само стомашен сок. Блясъкът на светкавиците час по час осветяваше жалката сцена. Ханон не беше сигурен кое е по-лошо — да не може да види вдигнатата пред лицето си ръка или да гледа изпитите ужасени черти на Суниатон и оплесканите в повръщано дрехи.
Отпуснат на пейката срещу него, приятелят му ту изпадаше в истерични пристъпи на плач, ту се молеше на всеки бог, за когото можеше да се сети. По някакъв начин състоянието на Суниатон помагаше на Ханон да контролира собствения си ужас. Дори успя да намери известна утеха в ситуацията, в която се бяха озовали. Ако Мелкарт искаше смъртта им, вече щяха да са се удавили. Бурята не беше достигнала силата, до която можеше да стигне през зимата, нито пък лодката им се беше преобърнала. Нямаше и течове в корпуса ѝ — беше направена от яки кипарисови дъски, процепите между които бяха запълнени с плътни ленени фибри и восък. Не бяха изгубили греблата, което означаваше, че могат да стигнат с гребане до сушата, ако им се удаде такава възможност. Нещо повече, навсякъде по брега имаше картагенски търговски центрове. Там можеха да потърсят помощ и да обещаят богата награда на онзи, който ги откара вкъщи.
Ханон се ощипа, за да се отърси от фантазиите си. „Не се уповавай на напразни надежди“, помисли си горчиво. Бурята не показваше признаци на утихване. Всяка следваща вълна можеше преспокойно да ги преобърне. Мелкарт още не ги беше удавил, но божествата по природа си бяха капризни и богът на морето не беше изключение. Достатъчно беше малко по-силно люшване и лодката им щеше да се обърне с дъното нагоре. Ханон се помъчи да сдържи сълзите си. Какви шансове имаха? Дори да оцелееха до изгрев-слънце и семействата им да откриеха, че са изчезнали, вероятността да ги намерят в открито море беше почти никаква. Без храна и вода щяха да умират мъчително, в продължение на дни. Това страшно осъзнаване накара Ханон да затвори очи и да се замоли да ги застигне бърза смърт.
Въпреки силния дъжд, който го беше измокрил до кости, Малх се беше върнал от събранието на Съвета на старейшините в отлично настроение. Сега стоеше с чаша вино под портика, който минаваше покрай централния двор на къщата, и гледаше как дъждовните капки се разбиват в бялата мраморна мозайка на няколко крачки от него.
Страстната му реч беше минала точно както искаше, което го изпълваше с огромно облекчение. Откакто пратеникът на Ханибал преди седмица го беше натоварил с тежката задача да обяви пред старейшините и суфетите, че военачалникът възнамерява да атакува Сагунт, Малх беше разкъсван от тревоги. Ами ако съветът не подкрепеше Барка? Залогът беше по-висок от всеки друг път.