Ханон потръпна при спомена за погребението на майка му преди три години. След като треската я отнесе, баща му, който по принцип не беше от най-дружелюбните, се беше превърнал в мрачно и неприветливо същество, живеещо единствено с мисълта за мъст срещу Рим. Въпреки младостта си Ханон знаеше, че Малх показва на света една строго контролирана маска. Той несъмнено все още скърбеше за майка му, също като самия него и братята му. Майката на Ханон Аришат беше светлият лъч в мрака на Малх, смехът на неговата сериозност, мекотата на силата му. Сърцето на семейството, тя им бе отнета за две ужасни денонощия. Призовани от неутешимия Малх, най-добрите лекари на Картаген се бяха мъчили да я спасят, но напразно. Последните ѝ часове се бяха запечатали в паметта на Ханон до най-малката подробност. Чашите кръв, пусната в напразни опити да смъкнат температурата ѝ. Изпитото трескаво лице. Мокрите от пот завивки. Неуспешните опити на братята му да не плачат. И накрая неподвижното ѝ тяло в леглото, отслабнало като клечка. Малх, коленичил до нея, риданията, разтърсващи мускулестото му тяло. Това беше единственият път, когато Ханон беше виждал баща си да плаче. Оттогава за този случай не се спомена нито дума, както и за майка му. Той преглътна с мъка, увери се, че старейшините са отминали, и продължи напред. Беше твърде болезнено да мисли за тези неща.
Суниатон, който не беше забелязал смута на Ханон, бе спрял да купи хляб, бадеми и фурми. В опит да се разведри Ханон погледна ковашката пещ наблизо. От грубо изградения ѝ комин излизаше пушек и във въздуха се носеше миризмата на въглища, горящо дърво и масло. Рязък метален звън изпълваше ушите му. В дъното на откритата работилница той зърна мъж с кожена престилка, който вдигаше внимателно от наковалнята парче светещ метал с помощта на щипци. Разнесе се силно съскане, когато мечът беше пуснат в коритото студена вода. Краката на Ханон сами го поведоха натам.
Суниатон се изпречи на пътя му.
— Имаме по-добри неща за вършене. Като изкарване на пари — извика той и му тикна в ръцете торбичка бадеми. — Носи това.
— Не! И без това ти ще ги изядеш всичките. — Ухиленият Ханон бутна приятеля си. Това беше стара шега помежду им — неговото любимо занимание беше да се омърля целият, докато Суниатон предпочиташе да планира следващата гощавка. Така се беше разсмял, че не видя приближаващата група войници — десетина либийски копиеносци, — докато не беше твърде късно. Ханон се блъсна в големия кръгъл щит на първия мъж.
Младежът не беше уличен хлапак и копиеносецът сдържа инстинктивната си псувня и само подвикна:
— Гледай къде вървиш!
Ханон изруга наум, когато видя двамата картагенски офицери сред войниците. Сафон и Бостар. И двамата бяха с най-добрите си униформи. Кръгли шлемове с дебели накрайници и жълти пера покриваха главите им. Дебели ленени птериги се спускаха под полираните бронзови доспехи и пазеха слабините им, долната половина на краката им бе защитена от плътно прилягащи наколенници. Несъмнено те също отиваха на събранието. Ханон измърмори някакво извинение на войника и се дръпна назад, като заби поглед в земята с надеждата, че няма да го познаят.
Без да подозира за присъствието на Сафон и Бостар, Суниатон се хилеше на сблъсъка на Ханон.
— Хайде — подкани го той. — Побързай.
— Ханон! — извика Бостар.
Ханон се престори, че не е чул.
— Ханон! Ела тук! — чу се по-дълбок и властен глас — този на Сафон.
Ханон се обърна с неохота.
Суниатон се опита да се изсули, но видяха и него.
— Ешмуниатон! Идвай тук — нареди Сафон.
С нещастна физиономия Суниатон се затътри към приятеля си.
Братята на Ханон си пробиха път през войниците и застанаха пред тях.