Откъм военното пристанище зазвучаха тръби и Суниатон ускори крачка.
— Бързо! Сигурно пускат на вода някоя квинкверема!
Ханон се затича след приятеля си. Гледката от стената към кръглото пристанище нямаше равна на себе си. Картагенските бойни кораби бяха скрити от всички други страни благодарение на майсторски изграденото пристанище. Защитени от враждебни погледи от градската стена покрай морския бряг, те оставаха скрити и от търговските кораби благодарение на тесния вход на пристанището, през който едва се провираше квинкверема, най-големият военен кораб.
Когато стигнаха добро място за наблюдение, Ханон се намръщи. Вместо внушителната гледка на кораб, спускащ се с кърмата напред във водата, видя някакъв адмирал с пурпурно наметало, който крачеше наперено по дигата, водеща до кръглите докове на централния остров, където се намираше военноморският щаб. Отново прозвучаха тръби, така че всички наоколо да научат, че идва важна клечка.
— Какво се перчи толкова? — промърмори Ханон.
Малх беше запазил голяма част от гнева си за некомпетентния картагенски флот, поради което и той изпитваше подобни чувства. Дните на Картаген като велика морска сила отдавна бяха отминали, след като флотът им беше направен на трески от римляните по време на ожесточената борба на двете държави за Сицилия. Забележителното беше, че преди онази война римляните не били мореплаватели. Вместо да се обезсърчат от този важен недостатък, те бяха овладели уменията на морското военно дело, като бяха добавили и някои свои трикове към него. След поражението си Картаген не беше направил почти нищо, за да си отвоюва отново морето.
Ханон въздъхна. Надеждата им наистина беше на сушата, с Ханибал.
След малко Ханон беше забравил за всичките си тревоги. На половин миля от брега малката им лодка се намираше точно над огромен пасаж риба тон. Не беше трудно да определят мястото му благодарение на вълните, образувани от големите сребристи риби, които гонеха сардини. Малки лодки се виждаха наоколо, а над тях кръжаха облаци морски птици и се спускаха отвесно към водите, привлечени от перспективата за храна. Източникът на Суниатон се беше оказал верен и двамата младежи се хилеха доволно. Задачата им беше проста — единият гребеше, а другият хвърляше мрежата. Макар да бяха виждали и по-добри дни, плетените нишки все още бяха в състояние да ловят риба. Парчетата дърво в горната част държаха мрежата на повърхността, а малки парченца олово спускаха долния ѝ край във водата.
Първото хвърляне им донесе десетина риби, всяка по-дълга от лакът. Следващите опити бяха също толкова успешни и лодката беше наполовина пълна с риба. Още малко и рискуваха да потънат.
— Добра работа за една сутрин — каза Суниатон.
— Сутрин ли? — отвърна Ханон и примижа към слънцето. — Тук сме от по-малко от час. По-лесно не можеше да бъде, а?
Суниатон го погледна сериозно.
— Не провесвай нос. Мисля, че усилията ни заслужават тост. — И с театрален жест извади от торбата малка амфора.
Ханон се разсмя. Суниатон беше непоправим.
Окуражен, приятелят му продължи да говори, сякаш сервираше на гости на важен банкет.
— Признавам, не е най-скъпото вино от колекцията на баща ми, но въпреки това е превъзходно. — Суниатон разчупи с ножа си восъчния печат и махна похлупака. Вдигна амфората към устата си и отпи голяма глътка. — Става — заяви и подаде глинения съд на Ханон. — Филистинско. Отпивай бавно.
Ханон отпи малка глътка и я обърна в устата си, както го беше учил Малх. Червеното вино беше леко и с дъх на плодове, но бе малко слабо.
— Мисля, че му трябва още няколко години отлежаване.
— Кой се надува сега? — Суниатон изрита една риба към него. — Млъквай и пий!
Ханон се ухили и се подчини, като този път отпи по-голяма глътка.
— Не го изпивай всичкото! — извика Суниатон.
Въпреки протестите му амфората бързо беше пресушена. Изгладнелите приятели веднага се нахвърлиха върху хляба, ядките и плодовете. След това най-нормалното нещо на света беше да се излегнат и да затворят очи. Несвикнали с прекалено много вино, двамата след малко захъркаха.
Студеният вятър в лицето събуди Ханон. Защо лодката се люлееше толкова силно? Потръпна. Беше измръзнал. Отвори гурелясалите си очи и видя лежащия срещу него Суниатон, все още прегърнал празната амфора. В краката му мъртвите риби с празни очи вече бяха сковани. Ханон погледна нагоре и се стресна. Вместо обичайното ясно небе виждаше стена от синьо-черни облаци. Прииждаха от северозапад. Ханон примигна; отказваше да повярва на очите си. Как беше възможно времето да се промени толкова бързо? Сякаш за да му се подиграят, първите капки дъжд западаха по бузите му. Той огледа неспокойните води и не видя нито една рибарска лодка. Не виждаше и земя. Обзе го истински страх.