— Преживей го. Не си първият знатен син, който си е начесал крастата с хубава робиня.
— Да, майко.
Тя махна пренебрежително с ръка.
— Баща ти правеше също като по-млад. Всички го правят.
Квинт бе поразен от внезапната ѝ откровеност. „Явно това е част от превръщането в мъж“, помисли си.
— Разбирам.
— Би трябвало да си в безопасност с Елира. Тя е чиста — каза майка му. — Но иначе избирай внимателно с какви жени лягаш. Ако решиш да посещаваш бордей, нека да е скъп. Иначе може да пипнеш някоя болест.
Квинт отвори уста, после я затвори. Не попита майка си откъде знае, че Елира е чиста. Като орнатрикс на Атия, илирийката трябваше всяка сутрин да ѝ помага с обличането. Несъмнено я бяха подложили на обстоен преглед веднага щом Атия бе научила за връзката им.
— Да, майко.
— Готов ли си за лова?
Той трепна под пронизващия ѝ поглед и се запита дали тя може да види страха му.
— Мисля, че да.
За негово облекчение тя не коментира.
— Помоли ли се на боговете?
— Да.
— Да го направим пак.
Отидоха в атриума, който беше осветен от правоъгълен отвор в тавана. Скосеният покрив насочваше дъждовната вода в специалния басейн, изграден в средата на помещението. Стените бяха боядисани с ярки цветове, изобразяващи редици колони, водещи към други въображаеми помещения. Ефектът беше, че мястото изглеждаше още по-голямо. Това бе централната жилищна част на голямата вила и около нея се намираха спалните, кабинетът на Фабриций и четири склада. В най-близкия до градината ъгъл имаше светилище.
Малкият каменен олтар беше украсен със статуетки на Юпитер, Марс (Мамерс, както го наричаха осканите) и Диана. Пред тях бяха поставени ниски кръгли лампи, над които танцуваха пламъчета. На стената висяха изображения на предци. Повечето бяха на Фабриций — войнствени римляни, които бяха завладели Кампания преди малко повече от век, но имаше и предци на Атия, което беше истинско свидетелство за уважението на баща му към нея — оскански благородници, които бяха живели в този район от много поколения. Естествено, Квинт се гордееше с произхода си и по двете линии.
Двамата коленичиха един до друг в полумрака и отправиха мислено молитвите си към боговете.
Квинт повтори онези, които беше отправил в стаята си. Те донякъде успокоиха страховете му, но не ги разпръснаха. Когато приключи, срамът му за Елира беше изчезнал, но все пак изпита неудобство, когато се изправи и видя, че майка му го гледа.
— Предците ти ще бдят над теб — тихо каза тя. — Ще ти помагат в лова. Ще насочват копието ти. Не го забравяй.
Беше видяла страха му. Засрамен, Квинт кимна отсечено.
— Тук си бил значи! Търсих те. — Фабриций влезе при тях. Нисък и набит, червендалест, с късо подстригана коса, вече повече сива, отколкото кафява, гладко обръснат. Вече беше облечен за лов — стара туника, колан с кинжал с дръжка от слонова кост и здрави кожени сандали. Дори в цивилно облекло успяваше да прилича на войник. — Каза ли си молитвите?
Квинт кимна.
— По-добре да се подготвяме.
— Да, татко. — Квинт погледна майка си.
— Върви — каза Атия. — Ще се видим по-късно.
Квинт се обнадежди. „Явно си мисли, че ще успея“.
— Време е да си избереш копие. — Фабриций го отведе в единия от складовете, където държеше оръжията и доспехите си. Квинт беше влизал тук само няколко пъти, но това бе любимата му стая в къщата. Тръпка на вълнение премина през него, когато баща му извади ключ и го пъхна в катинара. Той се отвори с тихо щракане. Фабриций дръпна резето и отвори вратата.
В малкото помещение все още цареше полумрак, но погледът на Квинт моментално беше привлечен от дървената стойка, на която беше поставен характерен беотийски шлем с широка периферия. Онова, което го караше да изпъква, беше гребенът от червен конски косъм. Макар да беше избледнял от времето, ефектът му си оставаше все така впечатляващ. Квинт се усмихна, спомняйки си деня, когато баща му беше забравил вратата отворена и той беше нахлупил тайно шлема, като си представи, че вече е голям мъж и конник в някой римски легион. Копнееше за деня, когато ще има такъв шлем.
На пода под шлема имаше прости бронзови наколенници. До тях беше подпрян кръгъл кавалерийски щит от волска кожа. До щита имаше дълъг меч с дръжка от кост в кожена ножница с бронзови скоби — гладиус хиспаниензис. Според баща му оръжието било възприето от римляните след като го открили в ръцете на иберийски наемници, сражаващи се за Картаген. Макар все още да беше необичайно конник да носи подобен меч, вече буквално всеки легионер беше въоръжен с него. Прав и двуостър, дълъг почти колкото човешка ръка, гладиусът беше смъртоносно оръжие.