— Суни ли каза? — попита Агесандър и излезе от сенките зад вратата на кухнята.
Аврелия пребледня.
— Суни. Суниатон. Име на гуга — студено каза сицилианецът.
— Какво общо има това? — извика Аврелия. Погледът ѝ се стрелна към Юлий и останалите роби, но те старателно се преструваха, че не забелязват нищо. Изпълни я отчаяние. Не беше единствената, която се страхуваше от виликуса. А майка ѝ още лежеше болна.
— Тази окаяна отрепка картагенец ли е?
— Не. Казах ти, грък е. Казва се Лизандър.
Сякаш от нищото в ръката на Агесандър се появи нож. Той опря върха му в гърлото на Суниатон.
— Ти гуга ли си? — Отговор не последва и виликусът премести ножа при слабините на Суни. — Искаш ли да ти клъцна топките?
Ужасеният Суниатон заклати енергично глава.
— Тогава говори! — извика Агесандър и отново опря ножа в гърлото му. — От Картаген ли си?
Раменете на Суниатон се отпуснаха.
— Да.
— Аха, можеш да говориш! — тържествуващо извика сицилианецът и се обърна към Аврелия. — Значи си ме излъгала.
— И какво от това? — извика Аврелия, която вече беше истински ядосана. — Знам какво мислиш за картагенците.
Очите на Агесандър се присвиха.
— Стори ми се странно, когато този боклук се появи тук полумъртъв. С наскоро заздравяла рана от меч. Обзалагам се, че е избягал гладиатор. — Подобно на ястреб, той подскочи при неволното трепване на Суниатон. — Знаех си!
„Мисли!“ Аврелия бързо се изправи в цял ръст.
— Нима? — надменно рече тя. — Та той би могъл да избяга отдавна.
— Може да е заблудил теб, но мен няма как да излъже. — Агесандър натисна с ножа. — Не си малоумен, нали?
— Не съм — обречено отвърна Суниатон.
— Къде е приятелят ти? — остро попита сицилианецът.
„Не казвай нищо — замоли се наум Аврелия. — Той все още не е сигурен“.
За неин ужас куражът на Суниатон се прояви за последен път.
— Ханон ли? Отдавна го няма. Сигурно вече е във войската на Ханибал.
— Жалко — изсумтя Агесандър. — Значи от теб вече няма никаква полза. — И с плавно движение плъзна ножа между ребрата на Суниатон и го прободе в сърцето.
Очите на Суниатон се изцъклиха и той изпъшка задавено от болка. Крайниците му се сковаха, след което бавно се отпуснаха. Със странна нежност Агесандър го подхвана и го положи на земята. Кръвта бързо просмука туниката на Суниатон и се разпълзя по плочките на пода. Той повече не помръдна.
— Не! Чудовище! — изпищя Аврелия.
Агесандър се изправи и огледа внимателно окървавеното острие.
Уплашена, Аврелия отстъпи крачка назад в кухнята.
— Не! — извика тя. — Юлий! Помощ!
Пълният роб забърза към нея и викна ужасено:
— Какво направи, Агесандър?
Сицилианецът не помръдна.
— Направих услуга на господаря и господарката.
Аврелия не можеше да повярва на ушите си.
— Ка… какво?
— Как според теб би се почувствал господарят, ако открие, че опасен беглец, гладиатор, с хитрост се е намърдал в домакинството и е изложил на опасност живота на жена му и на единствената му дъщеря? — надуто попита Агесандър и срита тялото на Суниатон. — Смъртта е прекалено добра участ за такива боклуци.
Аврелия имаше чувството, че ще припадне. Суниатон беше мъртъв и вината за това беше изцяло нейна. Нищо не можеше да направи. Чувстваше се като убийца. В очите на майка ѝ постъпката на сицилианеца щеше да изглежда напълно оправдана. От гърдите ѝ се изтръгна ридание.
— Защо не идеш да се погрижиш за господарката? — Под привидно мекия съвет на Агесандър се усещаше желязо.
Аврелия събра кураж и нареди:
— Да бъде погребан подобаващо.
Устните на сицилианеца леко трепнаха.
— Добре.
Аврелия излезе от кухнята. Искаше да се усамоти. Да ридае. Да плаче. Все едно беше мъртва, също като Суниатон — и като баща ѝ. Единственото, което я очакваше оттук нататък, беше бракът с Флак.
Изведнъж в ума ѝ изникна немислима картина. Тя, застанала на палубата на кораб, който се отдалечава от италийския бряг. На път за Картаген.
„Мога да избягам — помисли си тя. — Да намеря Ханон. Той…“
„Да зарежеш всичко познато заради един враг? — изкрещя сърцето ѝ. — Та това е безумие“.
Идеята беше съвсем неопределена, но самото ѝ съществуване приповдигна духа ѝ.
И щеше да ѝ даде сили да продължи напред.
Квинт не забеляза появилия се до него Фабриций. Усети само как някой грабна повода от ръцете му и рязко обърна коня му назад. Като насочваше коня си само с колене, Фабриций препусна на изток. Конят на Квинт го последва с готовност. Макар да беше обучен като боен, разгарът на битката си оставаше най-неестественото място за него. Първоначалната радост на Квинт, че баща му е жив, за известно време бе по-силна от желанието му да се сражава, но после това се промени.