Обикновено беше второто.
Стиснал зъби, Ханон убиваше онези, които трепереха в полусъзнание или притискаха вътрешностите си, чиято остра воня изпълваше ноздрите му. Онези, които стенеха и плюеха розова пяна, означаваща рана в белия дроб, също трябваше да бъдат убити. По-добър късмет вадеха онези, които стенеха и се мятаха, притиснали порязана до кокал ръка или крак със срязани сухожилия. Тяхната реакция при вида на Ханон и войниците му, единствените невредими наоколо, беше еднаква. Нямаше значение дали са либийци, гали или римляни. Протягаха към тях окървавени ръце и умоляваха за помощ. Ханон промърморваше по нещо окуражително на картагенските войници, но на вражеските ранени предлагаше единствено мълчание и проблясващо острие. Това беше много по-лошо от свирепостта на битката и скоро Ханон изобщо не се чувстваше на себе си. Единственото му желание беше да намери телата на братята си и да се върне в лагера.
Когато първо познатият глас на Сафон, а после и на Бостар извикаха името му, той не реагира. Когато виковете им станаха по-настоятелни, остана като гръмнат. Ето ги там, на по-малко от петдесет крачки от него, сред хората на Магон. Истинско чудо, замаяно си помисли Ханон. Трябваше да е такова — и четиримата бяха оцелели в цялото това клане.
— Ханон? Ти ли си? — Сафон не можеше да скрие изумлението — и радостта си.
Ханон примигна, за да махне сълзите в очите си.
— Аз съм.
— Татко? — задавено попита Бостар.
— Невредим е — извика Ханон, като се чудеше дали да се смее, или да плаче. В крайна сметка направи и двете. Бостар също. След малко дори очите на Сафон се напълниха със сълзи и тримата се прегърнаха. Воняха на пот, кръв, кал и други неща, които бяха прекалено ужасни, за да си ги представят, но на тях не им пукаше.
Разприте им за момента бяха напълно забравени.
Единственото важно беше, че са все още живи.
Накрая, ухилени като малоумни, братята се пуснаха. Все още невярващи на очите си, останаха още дълго така, хванати за ръце. Накрая обаче погледите им се насочиха отново към погрома около тях. Вместо врявата на битката в ушите им ехтяха писъци. Гласовете на безбройните ранени и осакатени, които отчаяно желаеха да бъдат намерени преди падането на нощта, която щеше да донесе със себе си сигурна смърт.
— Победихме — замаяно рече Ханон. — Легионерите може и да се измъкнаха, но останалите се пречупиха и побягнаха.
— Или умряха — озъби се Сафон, чиято обичайна свирепост вече се връщаше. — Заслужаваха си го след всичко, което ни причиниха!
Бостар трепна, докато Сафон посочваше купчината мъртви, но кимна в знак на съгласие.
— Не си мисли, че войната е спечелена — предупреди той. — Това е само началото.
Ханон си помисли за Квинт и твърдата решимост, която беше видял в очите му, и каза:
— Знам.
— Рим трябва да плати още за злините, които стори на Картаген — каза Бостар и вдигна окървавен юмрук.
— С кръв — добави Сафон и вдигна ръка, за да плесне дланта на брат си.
Двамата погледнаха с очакване Ханон.
В главата на Ханон изникна образът на усмихнатата Аврелия и това го смути. Миг по-късно обаче той решително изблъска образа в задните кътчета на ума си. Какво си въобразяваше? Аврелия беше враг. Също като брат ѝ и баща ѝ. Не можеше наистина да пожелае злото на тримата, но и нямаше как да бъдат приятели. Нима подобно нещо беше възможно след това, през което бяха преминали днес? Ханон реши никога повече да не мисли за тях. Това беше единственият начин да се справи с терзанията си.
— С кръв — изръмжа той и вдигна ръка към ръцете на братята си.
Тримата размениха свирепи вълчи усмивки.
„Точно това сме ние — с гордост си помисли Ханон. — Картагенски вълци, дошли да гонят и разкъсват тлъстите римски овце по пасищата им. Нека фермерите в Италия треперят в леглата си, защото няма да оставим нито едно кътче на земите им недокоснато“.
Основният спомен на Квинт от язденето до Плаценция беше ужасният студ. Вятърът продължаваше да духа от север на силни пориви, които заплашваха да изхвърлят непредпазливия конник от коня му. Макар да не успя да направи това с Квинт, ледените му пръсти преминаваха през всичките му дрехи. Отначало Квинт се беше сгрял от препускането и тръпката на гонитбата, а по-късно страхът продължаваше да кара сърцето му да бие бясно. Сега имаше чувството, че подгизналите му от пот дрехи замръзват по тялото му. Разбира се, всички останали бяха в същото положение, така че той стисна зъби и продължи напред. След всичко, през което бяха преминали, беше най-добре да мълчи.