Неспособен да устои на предложението на приятеля си, Ханон се направи на глух за гласа на баща си, който приближаваше. Рибата тон беше една от най-ценните в Средиземноморието. Ако пасажът бе толкова близо до брега, възможността беше прекалено добра, за да се пропусне.
Ханон излезе на изровената на коловози улица и погледна отново знака, гравиран в каменната плоча над входа на къщата с плосък покрив. Обърнат триъгълник, над който имаше хоризонтална линия и кръг — символ на основното божество на народа му. Малцина бяха домовете без този знак. Ханон помоли Танит за прошка, че не изпълнява желанието на баща си, но вълнението му беше толкова силно, че забрави да помоли богинята майка за закрилата ѝ.
— Ханон! — Гласът на баща му вече беше съвсем наблизо.
Без да се помайват повече, двамата младежи се шмугнаха в тълпата.
Семействата им живееха близо до върха на хълма Бирса. На самия връх, до който се стигаше по монументално стълбище с шейсет стъпала, се издигаше огромният храм на Ешмун, бога на плодородието, здравето и добруването. Суниатон живееше със семейството си в обширния комплекс зад храма, където баща му служеше като жрец. Нареченият в чест на божеството Ешмуниатон Суниатон — за по-кратко просто Суни — беше най-старият и най-близък приятел на Ханон. Откакто бяха проходили, рядко се случваше да прекарат и ден без компанията на другия.
Останалата част от квартала беше предимно жилищна. Бирса беше една от по-богатите части на града, както личеше от широките улици, пресичащи се под прави ъгли. Повечето лъкатушещи улици на града бяха широки не повече от десет крачки, но тук ширината им бе два пъти по-голяма. Освен богатите търговци и високопоставени военни тук живееха и суфети — съдии — и много други старейшини. Поради това Ханон тичаше, навел глава към утъпканата земя и дупките на канала, разположени на равни разстояния една от друга. Много хора го познаваха. Последното, което искаше, беше да го спре някой от многобройните политически противници на Малх. Да го замъкнат вкъщи за ухото щеше да е срам и позор за семейството му.
Стига да не ги забележеше някой, двамата с приятеля му можеха да се измъкнат без проблеми. Гологлави и облечени в тесни фланели от червена вълна с бяла ивица в средата и широка лента на врата и с бричове, стигащи до коленете им, двамата не се различаваха по нищо от другите заможни младежи. Облеклото им беше по-практично от дългите прави вълнени туники и коничните филцови шапки, предпочитани от повечето възрастни мъже, и по-практично от богато украсените жакети и плисирани поли, носени от онези с кипърски произход. През раменете им бяха преметнати прости кожени ремъци с ножници, в които имаше ками. На гърба си Суниатон носеше издута торба.
Макар да казваха, че могат да минат за братя, на Ханон му беше трудно да види прилика помежду им. Той беше висок и атлетичен, а Суниатон — дребен и набит. Естествено, и двамата имаха черни къдрави коси и мургава кожа, но с това сходството приключваше. Лицето на Ханон бе тънко, с прав нос и високи скули, докато това на приятеля му беше кръгло, с чип нос и издадена брадичка. Вярно, и двамата бяха зеленооки. Тази черта, рядко срещана сред обикновено тъмнооките картагенци, беше може би причината да ги смятат за братя.
Суниатон, който беше една крачка пред него, едва не се сблъска с някакъв дърводелец, помъкнал няколко дълги кипарисови дъски. Вместо да се извини, той му направи подигравателен жест с палец на носа и размърдани пръсти и хукна към стените на цитаделата, които бяха само на стотина крачки. Потискайки желанието да довърши работата, като препъне разгневения занаятчия, Ханон също профуча покрай него и на лицето му цъфна усмивка. Другото сходство между него и Суниатон беше дръзката им природа, която бе доста необичайна за сериозните маниери на повечето им сънародници и често вкарваше и двамата в беля и бе постоянен източник на раздразнение за бащите им.
Миг по-късно двамата минаха под огромната стена, която беше трийсет крачки дебела и почти толкова висока. Подобно на външните укрепления, стената бе изградена от огромни варовикови блокове. Честото им варосване гарантираше, че слънчевите лъчи ще се отразяват от нея и ще я правят да изглежда още по-голяма. С разположените си на равни разстояния кули укреплението будеше истинско страхопочитание. Цитаделата обаче беше само малка част от целия град. На Ханон никога не му омръзваше да гледа надолу към крайморската стена, която се появяваше, когато човек излезе от сянката на цитаделата. Тя минаваше покрай северния край на града, продължаваше на югоизток към двете пристанища, като ги обгръщаше, след което завиваше на запад. По стръмните северна и източна страни и от юг, където морето беше допълнителна защита, една стена беше достатъчна, но на западната част на полуострова, която гледаше към сушата, бяха издигнати три укрепления — широк ров със земен насип, а зад тях и огромна стена. Покрай стените, които бяха дълги общо 180 стадия, имаше казарми на по два етажа. Те даваха подслон на хиляди пехотинци, конници и техните коне, както и на стотици бойни слонове.