Ханон се намръщи, но кимна в знак на съгласие. Вдигна поглед към ослепителния слънчев диск. Наближаваше пладне. Вече беше много горещо и езикът му залепваше за пресъхналото му небце. „Какво ли не бих дал за глътка вода“, с копнеж си помисли той. Унинието му достигна нови дълбини и след малко той отпусна греблата, неспособен да намери нужните сили да продължи.
— Мой ред е — предано каза Суниатон.
Ханон видя в очите на приятеля си примирението, което чувстваше самият той.
— Да си починем малко. Изглежда, че времето ще остане спокойно. Какво значение има къде ще стигнем сушата?
— Така е. — Въпреки лъжата Суниатон успя да се усмихне. Не изрече онова, което си мислеха и двамата — ако станеше някакво чудо и успееха да стигнат до нумидийския бряг, дали щяха да намерят вода, преди да умрат от жажда?
По някое време отново се смениха на греблата, като се посветиха на задачата с енергия, породена от отчаянието. Усилията им не даваха видим резултат — навсякъде около тях хоризонтът си оставаше пуст. Бяха съвсем сами. Изгубени. Изоставени от боговете. Накрая, изтощени от жажда и от жегата, приятелите се предадоха и легнаха на дъното на лодката да починат. Сънят ги застигна бързо.
Ханон сънува, че е от едната страна на врата, а баща му от другата, блъска с юмрук по дъските и настоява веднага да му отвори. Ханон отчаяно искаше да се подчини, но не можеше да намери нито дръжка, нито ключалка. Ударите на Малх ставаха все по-силни, докато накрая Ханон осъзна, че сънува. Събуди се с туптящо главоболие и отвори очи. Над себе си видя безкрайно синьо небе. Суниатон продължаваше да спи до него. За изумление на Ханон думкането в главата му се смени с познат ритъм — на пеещи мъже. Имаше и друг глас, който крещеше неразбираеми заповеди. Моряк, който дава тон на гребците, невярващо си помисли Ханон. Кораб!
Забравил за всякаква умора, той се надигна и седна. Завъртя глава и затърси източника на звука. Накрая го забеляза — ниска хищна форма на не повече от триста крачки от тях, с мъже по палубите. Корабът имаше една-единствена мачта с правоъгълно платно, поддържано от сложен такелаж, и два реда гребла. Боядисаната в червено кърма беше извита като опашката на скорпион. Наред с ликуването Ханон усети първите тръпки на безпокойство. Корабът не приличаше на търговски; определено не беше и рибарска гемия. Не беше обаче и достатъчно голям, за да е картагенски или дори римски боен кораб. Напоследък Картаген имаше съвсем малко биреми и триреми и разчиташе предимно на по-големите и мощни квинквереми и до по-малка степен на квадриреми. Рим разполагаше с по-малки кораби, но Ханон не виждаше римски знамена. И в същото време корабът определено приличаше на военен.
Той побутна Суниатон.
— Събуди се!
Приятелят му изстена.
— Какво има?
— Кораб.
Суниатон моментално седна.
— Къде?
Ханон посочи. Биремата поддържаше курс на север, който щеше да я доведе на стотина крачки от малката им лодка. Явно бързаше, щом използваше платното и греблата едновременно, и като че ли още никой на борда не ги беше забелязал. Стомахът на Ханон се сви. Ако не направеха нещо, корабът можеше да ги подмине.
Скочи на крака.
— Хей! Насам! — закрещя на картагенски. Суниатон започна да му приглася и да размахва ръце като обладан от демони. Ханон повтори вика си на гръцки. В продължение на няколко спиращи дъха момента не се случи нищо. Накрая една глава се обърна. Морето беше почти като огледало и бе невъзможно да не ги видят. Разнесоха се гърлени викове и ритмичното припяване внезапно спря. Греблата на левия борд, който беше обърнат към тях, забавиха и спряха, убивайки моментално скоростта на биремата. Последваха нови команди и платното беше спуснато. Греблата заработиха назад, обръщайки кораба към тях. След малко двамата видяха основата на бронзовия таран, прикрепен към носа. Беше оформен като глава на някакво създание, от която се различаваше само горната част и очите. Сега, обърнат право към тях, корабът изглеждаше наистина застрашително.
Двамата приятели се спогледаха, внезапно обхванати от неувереност.
— Какви са тези? — прошепна Суниатон.
Ханон поклати глава.
— Не знам.
— Може би трябваше да си мълчим — каза Суниатон и замърмори някаква молитва.
Увереността на Ханон отслабна, но вече беше прекалено късно.
Морякът, който задаваше темпото, започна по-бавен ритъм. Греблата от двете страни се вдигнаха едновременно и описаха грациозна дъга във въздуха, преди да се спуснат във водата със силен плясък. Подтиквани от виковете на надзирателя си, гребците пееха в ритъм и наблягаха на греблата.