— Изгубихме поради липсата на решимост на водачите ни. Мислеха само как да сдържат конфликта, а не как да го спечелят. Как да ограничат разходите, без да се интересуват от победата — ядосано беше казал Малх на един паметен урок. — Римляните са безродни псета, но, богове, наистина са целенасочени. Всеки път, когато губеха битка, набираха още бойци и построяваха отново корабите си. Не се отказваха. Проклетата им Република означава всичко за тях. А кой в Картаген предложи да ни изпратят запаси и войници в Сицилия, когато имахме най-много нужда от тях? Баща ми, родът Барка и неколцина други. Никой друг. — Изсмя се късо и гневно. — И защо да се изненадвам? Предците ни са били търговци, не войници. За да получим полагащото ни се отмъщение, трябва да следваме Ханибал. Той е роден войник и водач, също като баща си. Картаген така и не даде на Хамилкар възможност да победи Рим, но можем да я предложим на сина му. Когато му дойде времето.
Някакъв зачервен пълен сенатор си проби път покрай тях и изруга. Стреснат, Ханон разпозна Хост, един от най-върлите врагове на баща си. Надутият политик така бързаше, че дори не забеляза с кого се е сблъскал. Ханон се изхрачи и плю, макар да се постара да не го направи към Хост. Той и празнодумните му приятели непрекъснато се оплакваха от Ханибал, а в същото време нямаха нищо против товарите сребро от мините му в Иберия. Пълнеха собствените си джобове с част от богатството му и нямаха желание да се изправят отново срещу Рим. Ханон, от друга страна, беше повече от готов да жертва живота си в бой със стария враг, но плодът на отмъщението още не беше узрял. Ханибал се подготвяше в Иберия и това беше достатъчно. Засега трябваше да чакат.
Двамата минаха по края на агората, като избягваха най-гъстите тълпи. Зад Сената грандиозните сгради бързо се смениха с по-занемарени, както можеше да се очаква в близост до пристанище. И все пак бедняшките постройки бяха ярък контраст на великолепието, което се намираше само на няколко крачки от тях. Тук магазините бяха малко, къщите с по една или две стаи бяха мизерни постройки от кирпич, които сякаш всеки момент щяха да рухнат. Твърдите като желязо коловози по улиците бяха дълбоки повече от педя и човек рискуваше да си счупи глезена, ако стъпи в тях. Тук нямаше работници, които да запълват дупките с пясък като в Бирса. Тази мисъл го накара да се почувства още по-благодарен, че се е родил в заможно семейство.
Сополиви мърляви деца в дрипи ги наобиколиха и настойчиво ги замолиха за дребна монета или къшей хляб, докато бременните им майки с разпуснати коси ги гледаха с празни от мизерията очи. Полуоблечени момичета заставаха в провокативни пози на праговете, начервените им бузи и устни не можеха да скрият, че са още почти деца. Небръснати лошо облечени мъже се мотаеха наоколо, хвърляха ашици в прахта и залагаха изтъркани дребни монети. Поглеждаха ги подозрително, но никой не се осмели да им се изпречи на пътя. През нощта можеше и да е различно, но все пак се намираха в сянката на високата стена с нейните стражи, които патрулираха между кулите. Макар и често срещана, престъпността се наказваше строго от властите и един вик на човек в беда щеше бързо да привлече вниманието на войниците.
Миризмата на сол вече се усещаше по-силно. Над главите им крещяха чайки, откъм пристанището долитаха виковете на моряците. С растящо вълнение Ханон се втурна по една тясна уличка и нагоре по каменните стъпала в края ѝ. Суниатон го следваше по петите. Изкачването беше стръмно, но и двамата бяха в отлична форма и преодоляха стълбите, без дори да се задъхат. Пред тях се откри червена пътека, широка колкото стената — трийсет крачки — и минаваща по целия ѝ периметър. Яки кули се издигаха на петдесет крачки една от друга. Войниците бяха настанени в казармите, построени на интервали под укрепленията.
Най-близките стражи — четирима либийски копиеносци — хвърлиха небрежни погледи към двамата, не видяха нищо тревожно и се загледаха другаде. В мирно време на гражданите се разрешаваше да се качват на стената през светлите часове. След като погледна набързо изумруденото море под тяхната секция, младшият офицер отстъпи назад и се заприказва с хората си. Ханон изтича покрай тях, като се възхищаваше на кръглите щитове на войниците, които бяха по-големи от онези, използвани от гърците. Макар и направени от дърво, те бяха покрити с кожа и обковани с бронз. Върху всеки беше изрисувано едно и също демонично лице отличителният знак на отряда.