— Добро утро, Пол — каза тя, пристъпвайки от асансьора. Двамата помощници я следваха — Добре ли изкарахте уикенда?
— Да, ако не се броят крясъците на жена ми, че някой път ще си строша главата.
— Ясно. — Двамата тръгнаха по коридора. — Що се отнася до мен, аз нямах и миг отдих. Опитвах се да проумея как да откъсна нечии глави, работещи за човека, току-що спасил света. Беше ли го планирал това, Пол? Само за да ми направиш живота труден ли го стори?
— Не мога да скрия нищо от вас — отвърна той. — Точно затова.
— Със сигурност ще се появите в шоуто на Лари Кинг — каза тя. — Има си хас: мъж в инвалидна количка, спасил живота на мис Томпсън. Пресата направо ще полудее. Особено след като момичето непрекъснато отхвърля оферти да продаде филмовите права за премеждието си, освен ако не получи правото да го режисира самата тя. Умно момиче.
— Помощта, оказана на мис Томпсън, беше на Боб и Майк — каза Худ. — За съжаление аз нямам принос в нея.
— Точно така — откликна тя. — Обаче спасяването на света, предотвратяването на безредици в градовете ни, унищожаването на следващия световен деспот — това всичко е твое дело. Но въпреки това аз съм решена да направя съкращенията, Пол. Дължа го на данъкоплатците.
— За това ще си поговорим в кабинета ми — каза Худ. — Но само на четири очи. Има нещо, което трябва да споделя с вас.
— Нямам тайни от помощниците си — отвърна Фокс. — Те може и да не са супермени като екипа ти, но са си мои.
— Разбирам — отвърна Худ. — И въпреки това бих искал да си поговорим само двамата.
— Бихте ли ме изчакали тук? — каза сенатор Фокс, без да се обръща към помощниците си. — Веднага се връщам.
Щом влязоха, Худ затвори вратата и каза:
— Седнете.
— Няма нужда, благодаря. Няма да се бавим.
Худ взе един кафяв плик от бюрото си и й го показа.
— Това пристигна през уикенда посредством германската дипломатическа поща — каза той. — От заместник-министъра на външните работи Хаузен.
Предния ден бе отишъл до квартирата на Мат и го бе накарал да направи компютърен анализ, за да е сигурен. Нямаше и съмнение. Макар и да се опасяваше от този момент, трябваше да мине през него.
— Е, и? — попита Фокс.
— Преди години Жерар Доминик и Рихард Хаузен са били студенти в Париж. Една нощ били на разходка. Цялата вечер пили.
Румените бузи на Фокс пребледняха. Тъмните й очи се забиха в плика.
— Може ли? — попита тя и протегна ръка.
Худ й го подаде. Тя го дръпна и го опипа, опитвайки се да определи съдържанието му. После каза:
— Снимки.
— Моля ви, госпожо, седнете — тихо каза Худ.
Тя поклати глава, стисна очи и бръкна в плика. Извади една снимка, вдигна я пред лицето си и чак тогава отвори очи.
На цветната снимка се виждаше момиче, застанало на върха на Айфеловата кула. Зад нея се бе разпрострял покритият с мъгла Париж.
— Люси — промълви сенаторката. Гласът й беше задавен, едва доловим. Тя пъхна снимката в плика и после го притисна към гърдите си. — Какво се е случило, Пол?
Очите й бяха пълни със сълзи.
— Доминик ги нападнал — каза Худ. — Хаузен се опитал да го спре. Когато си тръгнали, Хаузен взел фотоапарата.
— Детенцето ми — промълви сенаторката. — Моята Люси.
Худ изпита желание да я прегърне. Вместо това само я гледаше. Всички успокоителни думи или жестове бяха безсмислени. Преградите между тях паднаха — и политическите, и човешките. Той разбираше, че каквото и да се случи между тях в бъдеще, те винаги ще са свързани. Нищо не можеше да ги раздели. Не и след като бяха преживели този момент.
Тя очевидно също беше наясно с това. Отпусна ръце и го погледна, после пое дълбоко дъх и му подаде плика.
— Имаш ли нещо против да го задържиш за известно време? След двайсет години ти ми даде… помогна ми да приключа едно нещо. Не съм готова пак да изпитам онази мъка. А в процеса на Доминик ще открия много мъка.
— Разбирам — каза Худ и внимателно сложи плика на бюрото.
Сенаторката се стегна, очите й се проясниха, раменете й се изправиха.
— Е — каза тя, — значи вече не мога да орежа бюджета ви.
— Не го направих по политически причини — каза Худ.
— Знам. И това е още една причина да ви браня пред другите. Пристигнах много войнствено настроена, но Оперативният център доказа, че заслужава да съществува. Пол, аз вярвам с цялата си душа, че ние трябва да защитаваме с всички сили достойните си хора, също както и нашите достойни институции. И му подаде ръка. Той я стисна.