Хурем отвърна на погледа й, после нарочно й обърна гръб и излезе от водата, награждавайки Гюлбехар с гледката на голия си задник по-дълго, отколкото бе необходимо. Веднага се разкая за детинската си постъпка. Не беше необходимо Гюлбехар да я съжалява, помисли си, докато вземаше кърпата си. Да се страхува от нея, може би, но не и да я съжалява.
Потропването на налъмите й разкъса тишината.
Мраморните колони и арки извеждаха към странични малки стаички с пейки, върху което гедичлийките обслужваха одалиските — масажираха телата им, оглеждаха ръцете, краката, пубисите, анусите и дори носовете и ушите им, за да са сигурни, че не е останала и следа от косъм. Хурем отдавна се бе отказала да протестира срещу това унижение. Остави се да бъде прегледана. В края на краищата със или без нейното съгласие те пак щяха да го направят.
Чернокожото момиче със ситно накъдрена коса се казваше Муоми, беше намръщена и постоянно изглеждаше нацупена. Останалите говореха за нея само шепнешком. Разправяха, че била вещица и я избягваха. Имаше огромни костеливи ръце, които сякаш отделяха сухожилията от костите, докато работеха, и някои от момичетата излизаха от масажа при нея с мокри от сълзи лица. На Хурем й харесваше. Ръцете на Муоми прогонваха отпуснатостта от тялото й.
Просна се по лице върху хладния мрамор.
— Гледай да го направиш както трябва — рече тя. — Този път искам да ме боли.
— И предния път те боля. Мислех, че ще се разплачеш като бебе.
— Ще ти дам две аспри, ако ме накараш да плача.
— Ти нямаш две аспри.
Муоми започна с масажа, масивните й ръце мачкаха мускулите на шията и раменете на Хурем, докато тя не си помисли, че очите й ще изскочат от орбитите си. Идеше й да изстене, но вместо това пое дълбоко дъх и зачака.
— Казват, че си вещица.
— Кой го казва?
— Другите момичета.
— Другите момичета! Когато ги докарват на това място, ги преценяват по хубост, не по ум.
— Наистина ли си вещица?
Пръстите на Муоми заработиха по гръбнака на Хурем, черната гедичлийка сякаш се опитваше да забие кокалчетата им между прешлените и да ги отдели един от друг. Хурем усети, че в очите й бликват сълзи и отпусна лице върху ръцете си, за да ги скрие.
— Е, такава ли си? — повтори настойчиво тя.
— Ако бях вещица, отдавна щях да съм изчезнала от този дворец.
Муоми заби пръсти в слабините й, напипа ставата, която свързваше бедрото с пелвиса, и Хурем заби зъби в ръката си, за да не издаде, че я е заболяло.
— Мускулите ти са твърди като на момче — призна неохотно Муоми.
— Малко по-силно — рече Хурем. — Почти не те усещам.
— Ето така ли? — Муоми се изкикоти.
Хурем силно простена.
Когато Мейлиса влезе в стаичката, Хурем лежеше по гръб, а Муоми отстраняваше космите й. Гедичлийката беше намазала тялото й с паста от русма, забъркана с негасена вар, и сега прецизно изстъргваше тънките косъмчета с острия край на една мидена черупка. Хурем скръсти ръце под главата си и я погледна. Гърдите й рязко се вдигаха и спускаха. Страните й бяха мокри.
— Добре ли си?
— Дължа две аспри на тази вещица — отвърна Хурем.
— За какво?
— Иска да заеме мястото на бостанджията — рече Хурем. — От утре ще е новият Главен мъчител в двореца.
Муоми разтвори краката й и внимателно огледа перинеума.
Мейлиса обърна гръб на негърката.
— Какъв е смисълът от всичко това? — попита тя. — Муоми е единствената, която се интересува от това дали сме избръснати или не. На султана му е все тая!
Хурем се усмихна.
— Трябва да сме готови. Не можем да си позволим да изпуснем някоя златна възможност заради някакъв си косъм.
Мейлиса седна на края на мраморната пейка, сложи ръка на плоския си кафяв корем и прошепна.
— Скоро ще започне да ми личи! — Очите й се наляха със сълзи.
Муоми вдигна глава.
— Какво й е?
— Спомни си за последния път, в който й мачка гърба — отвърна Хурем. Ноктите й се впиха в плътта на момичето. То трепна и понечи да се измъкне. Но Хурем здраво я стискаше.
— Не тук!
— Какво да правя?
— Всичко е наред. Имам план. Муоми също ще ни помогне.
И тя се усмихна на двете момичета, които я гледаха удивено. Хурем затвори очи и се отпусна блажено, оставяйки се на топлата пара и мидената черупка на Муоми.
6.