— И тя така си е мислела. Предполагам, че така си си мислел и ти.
— Коя си ти? Какво искаш?
— Аз съм приятелка на Мейлиса. — Очите й се спряха върху лежащата върху мрамора сабя. — Вдигни я — рече тя, като явно се наслаждаваше на предимството.
Той се наведе да изпълни нареждането й.
— Какво искаш? — повтори.
— Искам да ти помогна.
— Сега си те спомням — каза той. — Ти си рускинята. Купихме те от татарите.
Тя го наблюдаваше и сякаш се забавляваше. Да. Всеки въпрос, всяко пресмятане наум на възможните аварийни ходове се изписваха върху лицето му като върху страница от отворена книга.
— Кой още знае? — попита той накрая.
— Би било много лесно да хвърлиш и двете ни в Босфора посред нощ и с това да приключиш. Това си мислиш, нали? Точно заради това казахме и на още една. Никога няма да научиш името й.
Устните му се изкривиха от разочарование и отвращение, когато поредният изход се затвори пред него.
— Познавам те. Киайята те нарича „малка лисица“.
— И с основание.
— Сам виждам. — Той примирено върна сабята обратно в ножницата. — И така, значи искаш да ми помогнеш?
— Може пък да нямаш нужда от помощта ми. Може да се ожениш за Мейлиса и двамата да създадете добро семейство.
— Не се подигравай с мен! — изсъска той.
— Помислих, че ще се зарадваш, когато разбереш, че поне единият от тях работи — тя кимна към слабините му.
Той ядосано пристъпи към нея, после се овладя.
— Откъде да знам, че не лъжеш?
— Няма как. Никога няма да си напълно сигурен, докато не стане прекалено късно. Някоя вечер валиде-султан ще те навести със заповед да хвърлиш Мейлиса в Босфора, а после ще ти подаде два чувала. Един за нея, един — за теб.
Капи ага смръщи вежди.
— Какво искаш?
— Ще реша проблема ти. Напълно.
— Ще го решиш? Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че зная начин за отстраняване на проблема. За благодарност ти ще направиш нещо, което е напълно по твоите сили.
— По-добра позиция в харема? Може би в личната свита на валиде-султан? Дрехи? Пари?
— Изненадана съм, че оценяваш живота си толкова евтино.
Капи ага неспокойно погледна към прозорците на северната кула, сякаш очакваше да види как самият султан го наблюдава. Слънцето вече беше слязло ниско и минаретата блестяха в кървавочервено.
— Какво тогава?
— Искам да ме вкараш в леглото на султана.
— Невъзможно!
— Не, възможно е. Както е възможно и това, че ако султанът разбере какво си направил, ще нареди да те окачат на куки и да те оставят да умреш. Знаеш какво е наказанието в такива случаи.
Капи ага се олюля, сякаш го беше зашлевила. Очите му се бяха изцъклили от удивление.
— Знаеш, че султанът не спи с друга, освен с Гюлбехар! Онова, което искаш, не е по силите ми.
За пръв път леката подигравателна усмивчица, играеща по устните на Хурем, изчезна.
— Наслаждавай се на смъртта си тогава. Вярвам, че бостанджията е достатъчно изобретателен, за да имаш време да й се порадваш.
С тези думи тя се оттегли. Над градината се спуснаха сенки. Капи ага ги наблюдаваше как пълзят, замръзнал на мястото си от страх.
7.
Харемът съществуваше още от времето, когато османските турци бяха само номадски завоеватели, живеещи в дивата пустош на Анадола и Азербайджан. Идеята за харем бе заимствана от персите — за удобство на воините, отсъстващи дълго от племето си. Когато османлиите се сбогуваха с номадския си начин на живот и създадоха столица първо в Бурса, а след това и в Константинопол, наричан от тях Стамбул, харемът се превърна в институция и в него се разви непоклатима йерархия със собствено управление и протокол.
Харемът не се ръководеше от султана, а от неговата майка — валиде-султан. Султанът трябваше да се подчинява на законите на харема така, както и момичетата в него. Именно валиде-султан ръководеше това уединено общество от евнуси и девици с помощта на Капи ага, главният бял евнух, който беше едновременно началник на стражата и посредник между валиде-султан и сина й.
Когато в харема се появеше ново момиче, го настаняваха в някой от многото отдели — при управителката на дрехите или при главната готвачка в кухнята. То можеше да се издигне до по-важна позиция в администрацията на харема единствено благодарение на собствените си достойнства, но единственият начин, по който можеше да се сдобие с истинска власт, бе да се превърне в гьозде, с други думи — ако успееше да хване окото на султана.