Джихангир бе постъпил в дворцовото училище, след като бе навършил осем години. Селим не спираше да го преследва сутрин из двора, като влачеше единия си крак, отпускаше рамене напред, провесваше глава и имитираше изкривената походка на брат си.
Така лесно можеше да накара останалите да се смеят. Той беше открил, че най-добрият начин да отклониш вниманието от себе си, е като насочиш присмеха към друга мишена. А и Джихангир никога не се оплакваше. И как би могъл? Знаеше си, че е за посмешище. Не би се осмелил още повече да привлече вниманието към себе си.
Но един ден Баязид стана свидетел на ежедневната сценка. Селим дори нямаше представа, че средният му брат е там — тътреше се след Джихангир през покрития с камъни двор и се наслаждаваше на приглушения смях на своята публика, когато изведнъж смехът пресекна. Нещо го спъна и той се озова по гръб на земята. Видя Баязид, надвесен над него. Брат му посегна и го зашлеви два пъти през лицето.
— Той ни е брат! — изкрещя му Баязид. — Какво си мислиш, че правиш?
Селим се претърколи на една страна, опря се на камъните и се изправи. Знаеше, че всички погледи са насочени към него. Страните му пламтяха от обида. Баязид беше с две години по-малък от него. Не можеше да му позволи да го победи. Замахна.
Баязид леко отстъпи настрана и отново подложи крак. Селим за втори път се просна върху твърдите плочи. Изохка. Беше ударил коляното и лакътя си. Болката го парализира. Беше сигурен, че е счупил някоя кост, затова остана да лежи неподвижно, облян в сълзи.
— Ако още веднъж те видя да се подиграваш с нашия брат, ще ти счупя главата! — изсъска Баязид.
Останалите момчета се разпръснаха, шепнейки си едно на друго. Неколцина дори се изсмяха на глас. Не след дълго болката отшумя и Селим седна. От главата му течеше кръв. С мъка опъна крака си напред. Простена високо и избърса сълзите от очите си.
Дворът вече беше почти празен. Бе останал само Джихангир. Той приближи и подаде ръка на Селим. Но Селим не можеше да понесе състраданието в погледа на гърбушкото, затова не пое протегнатата му ръка и се изправи без ничия помощ. Обърна гръб на Джихангир и с куцукане се отдалечи.
Ендерун беше вътрешното дворцово училище, където принцовете биваха подготвяни за лидерските си функции наред с каймака на девширмето. С изключение на принцовете, чиято кръв също бе смесена в резултат на многото генерации конкубини, никое от момчетата не беше турчин. Младите християнски роби трябваше да израснат с убеждението, че нямат друго семейство, друга родина или друго бъдеще, освен султана.
Изучаваха Корана на турски, арабски и персийски; упражняваха се в хвърляне на копие, учеха ги на музика, бродерия и дресировка на птици и кучета, на добри маниери, честност, лов със соколи, обработка на кожи, изработване на оръжия, както и на правене на маникюр, подстригване и увиване на тюрбани.
Животът им бе строго регламентиран: къпеха се ежедневно и си правеха маникюр и педикюр всяка седмица. Получаваха чиста носна кърпа всеки ден и се подстригваха веднъж месечно. Дисциплината беше стриктна и често включваше бой или дори тъмница, в зависимост от решението на белите евнуси, които ги обучаваха — мъже, които изглеждаха на Селим като мумифицирани старици.
Завършващите Ендерун знаеха не само как да бъдат отлични войници, но и владееха всички принципи на държавническата политика и дворцовия етикет. В продължение на шест години не напускаха палата — време, през което постоянно течеше подбор. Най-добрите биваха вграждани в дворцовата система като чиновници към хазната или отговорници за царския гардероб и след време можеха да станат паши или губернатори. Други можеха да израснат до ранг на паши или офицери в системата на спахиите, имперската кавалерия.
Единствено Селим, Баязид и Джихангир имаха право да учат в Ендерун заради произхода, а не заради достойнствата си — разлика, която се понасяше безболезнено единствено от Баязид, чието ездаческо майсторство и покоряващ чар скоро му спечелиха уважението на всички негови съученици и учители.
За Селим всеки ден беше истинско мъчение и той си мечтаеше да настъпи денят, в който властта ще замаскира всичките му недостатъци.
Един от учителите му, Хаким, го биеше винаги, когато не можеше да изрецитира някоя строфа от Корана, а не правеше същото, когато Баязид се запънеше. Веднъж дори го наказа с бой с пръчки. Наказанието беше просто: шибаха с дълги пръчки стъпалата му, обути в чорапи. Сега, пет години по-късно, Селим продължаваше да си спомня болката. Всеки удар го беше карал да пищи, а Хаким бе спрял единствено, след като Селим бе почнал да го умолява със сълзи на очи. В продължение на седмица не бе в състояние да стъпва на краката си, а мина цял месец, докато раните му заздравеят.