Слънцето залязваше и по това време палеха лампите, но треперещите пламъци не можеха да прогонят мрака в огромната джамия. Върху четеца падаше бледорозова светлина от високия витражен прозорец — последната светлина на деня. Той стоеше на молитвената платформа с меч в едната ръка и с Коран в другата, а гласът му се удряше в огромния син купол и отекваше в стените.
Хурем седеше скрита зад един решетъчен параван, коленичила върху молитвеното си копринено килимче на рубиненочервени и бледобежови мотиви, изтъркано от многогодишна употреба. Долу, в низкото, хиляди тюрбани се кланяха в унисон, шепотът на хиляди устни се удряше в стените подобно на далечен тътен. Този ритуал, който продължаваше да няма никакво значение за нея, винаги я беше впечатлявал със своята мощ. Каква огромна скрита енергия! Тук беше изворът на Османската империя.
Може би, помисли си тя, това бе юмрук в кадифена ръкавица, който бе пренебрегнала заради презрението си към него.
Монотонният баритон на мюфтията и непрекъснато повтарящите се движения напълно завладяха вниманието й. Беше постигнала толкова много, но все още не беше се доближила до този загадъчен водовъртеж. Все още зависеше от Сюлеймановия каприз. Нямаше контрол над съдбата си. Нито над бъдещето на синовете си.
Изглежда Сюлейман бе твърдо решен да построи нов дворец за харема на мястото на стария. Може би именно сега, когато Ески сарай все още беше само пепел, бе най-подходящият момент да го убеди да се откаже от идеята си. Ако я направеше своя кралица, щеше да бъде спасена от някоя нова Джулия, някоя друга Хурем.
Винаги, когато се сетеше за тази огромна несправедливост, шевът се запалваше в нея с нова сила. Беше непоносимо. Робините, докарани в двореца по същото време като нея, отдавна бяха женени за паши или спахии офицери и сега разполагаха със своя собственост и статут на съпруга. А тя, любимката на Господаря на живота, си беше останала робиня. Беше неотлъчно до Сюлейман — и като приятелка, и като любовница, но синът на друга жена щеше да наследи трона след смъртта на султана.
Тя допря чело в килима, мърморейки молитвите си. Мракът все повече се сгъстяваше и пламъкът на лампите ставаше все по-ярък. Отговорът проблесна в съзнанието й — бавно и неумолимо. Да, имаше начин да убеди султана да я направи своя царица. И той се криеше тук, в исляма. Щеше да използва волята на Аллах, за да го накара да се пречупи пред волята на любимата му жена.
Маниса
Градината на харемлъка на Мустафа грееше от стотици лалета. Гюлбехар седеше сама в павилиона под кулите на крепостната стена. Не усети приближаването на сина си.
— Здравей, майко.
— Мустафа!
— В добро здраве ли те намирам?
Тя се усмихна от изненада и задоволство, подаде му ръка. Той я повдигна към устните си и седна до нея.
— Сега съм по-добре, като знам, че си се върнал! — отвърна тя и стисна дланта му между своите. — Липсваше ми! Как е Стамбул?
— Жужащ от клюки, както винаги. Всеки — от най-нисшия соколар до личния аптекар на султана — се вижда в ролята на сераскер и планира следващата кампания срещу Светата Римска империя.
— Сигурна съм, че ще оставят една част и за теб, за да има какво да завладяваш, когато станеш султан.
Той се засмя.
— Ако Аллах е милостив.
Тя потърси погледа му.
— Видя ли се с баща си?
— Да.
— Пита ли за мен?
— Изпраща ти пожеланията си за отлично здраве.
Усмивката й изчезна.
— Продължавам да мисля, че един ден отново ще ме повика. Но какво би могъл да желае от една стара жена? Още ли е в съгласие с онази вещица?
— Майко… Тя не е вещица, а просто жена.
— Прекалено много го обичаш, Мустафа. Той не е светецът, за когото го мислиш.
Мустафа стисна ръката й.
— Не одобрявам как постъпи с теб. Но той е мой баща и султан. Никога не ме карай да говоря против него.