— Посещението ти е чест за мен, господарке — каза Абу Са’ад. — Господ е щастлив от огромния плам, с който си се отказала от езическите богове и си прегърнала единствената истинска вяра.
— Все още имам много да уча — скромно рече Хурем.
— Всички имаме много да учим — любезно възрази шейхюлисламът.
Той хвърли поглед към Аббас, надявайки се евнухът да му подскаже каква бе целта на височайшето посещение. Но кислар агаси упорито гледаше навън през прозореца, демонстрирайки пълна липса на интерес. Пажовете поднесоха изстуден шербет и се оттеглиха от стаята. Абу Са’ад зачака Хурем да заговори.
— Както знаеш, Господарят на живота ми оказва голяма чест със своето внимание — рече тя.
— Щом казваш — отвърна Абу Са’ад, кимайки.
— Достави ми огромно удоволствие да бъда щедра в прослава на исляма.
— Построяването на джамия е най-голямата почит към Аллах, която можем да демонстрираме.
— Точно така. Но има един въпрос, който ме измъчва. Дали това дарение е в прослава и на дарителя?
Абу Са’ад примигна. Така значи, заради това беше дошла!
— Това наистина е славен акт — внимателно отвърна той.
— И се записва в райските книги за спасението на нечия душа?
Абу Са’ад замълча. Отговорът, разбира се, беше очевиден, но той трябваше да внимава как да построи изречението си.
— Да, господарко, благочестив акт е, но тъй като ти си… робиня… той може да не бъде записан срещу твоето име в райската книга. По-скоро ще увеличи светостта на твоя султан, Аллах да го пази.
— В такъв случай добрите ми дела са напразни?
— Напротив. Те са в прослава на Аллах и на султана.
— Но аз самата няма да намеря покой в рая?
На Абу Са’ад му се стори, че дочу тихо ридание изпод воала, но без да е видял лицето на жената, не бе в състояние да прецени колко дълбоко я бе наранил отговорът му.
Замълча.
— Благодаря, че ме прие — въздъхна Хурем.
Пажовете помогнаха на Аббас да се изправи.
Хурем се движеше бавно, раменете и бяха увиснали. Абу Са’ад чак я съжали. Но после си напомни, че в края на краищата тя е само жена и духът й не можеше да изпитва такава болка, както духът на един мъж.
70.
Керемиденият павилион Чинили беше построен от самия Фатих. Той лежеше върху стръмен склон, до който се стигаше през Портата на студения фонтан, обърнат с лице към Златния рог и дворците на венецианците и генуезците в Пера. Беше построен във формата на гръцки кръст и изцяло покрит с турски фаянс — блестящо убежище от изумрудени и тюркоазни керамични плочки с гравирани стихове от Корана, жълто арабско писмо на тъмносин фон.
Сюлейман почиваше върху диван, отрупан с възглавници, и смаяно наблюдаваше как Хурем разсеяно подръпва струните на виолата си. Какво й ставаше? Да не беше болна? Или искаше нещо?
Или може би държанието и бе просто част от плана й да провали опитите на Синан да проектира нов дворец за харема?
Тормозеше се така от два месеца. Тя вече се усмихваше много рядко. Изглеждаше погълната от някаква огромна мъка и търпението му вече се изчерпваше.
— Хурем, ела и седни до мен.
Хурем остави виолата и прекоси стаята, седна покорно на дивана. Отпусна глава върху рамото му.
— Какво не е наред, малка роксолана?
— Нищо, господарю. Ще ми мине.
— Последния път, когато те видях, ми каза, че си в цикъл. Преди това пък ми обясни, че страдаш от временна меланхолия. Не помня кога за последно те видях да се усмихваш.
— Прости ми, ако те обиждам, господарю. Може би трябва да ме отпратиш.
— Може би си права — изръмжа Сюлейман.
Султанът скочи от мястото си. Рязкото движение стресна двамата черни стражи на входа. Хурем придърпа колене към гърдите си, отбягвайки погледа му. Той сложи ръце на кръста си и заплашително рече.
— Трябва да ми кажеш какво не е наред!
— Не мога, господарю.
— Не можеш? Аз съм твой султан, твой господар. Забрави ли това?
— Как бих могла? Обичам те повече от собствения си живот.
— Тогава ми кажи защо си толкова унила. Не мога да търпя подобно потиснато настроение нито миг повече!
— О, господарю… — Хурем закри лице с длани.
— Спри с това хленчене най-после и ми кажи! — Той дръпна ръцете й, но видът на сгърченото й от болка лице го размекна. Седна до нея и обви ръцете й около шията си. — Кажи ми! Моля те!