Сюлейман дълго стоя сам в огромната зала. Високият купол на тавана, красивият фаянс по стените, наситените червени и сини цветове на копринените килими на пода, ромонът на мраморните фонтани, блясъкът на тюркоазите по кандилниците и лампите, самотата на разкошната зала — всички те сякаш му се подиграваха. Владетелят на владетелите бе отчаян като най-последния бедняк. Беше изправен пред прост избор — или трябваше да се ожени за нея, или да се откаже от нея. Нямаше друга алтернатива. В цялата империя нямаше човек, който да може да му помогне. Дори и Хурем.
Той седеше прегърбен на трона си и наблюдаваше как сенките бягат по стените, крият се в далечните ъгли на залата. Седя, докато зората не блесна в прозорците и млечнобялата светлина не се процеди през високите тавани. Но продължаваше да не помръдва.
Традиции, дълг, страх се бореха в него по време на дългото му бдение. Никога през целия си живот не се беше чувствал толкова безнадеждно сам.
72.
Четвъртият двор на Топкапъ сарай беше истинска миниатюрна гора от стари борове и вретеновидни кипариси, кацнала върху извивките на хълма Сераглио и заобиколена от древните крепостни стени на града. От едната страна се откриваше гледка към тренировъчните площадки за черит и рушащите се византийски манастири, служещи за конюшни, от другата — към блестящия син пролив, който турците наричаха Златен рог. Именно на това място идваше султанът, когато имаше нужда да се усамоти, моли и медитира.
Сюлейман вървеше с наведена глава и не обръщаше внимание на нищо друго, освен на обърканите си мисли.
Да се ожени за нея или да се откаже от нея.
Да се ожени за нея или да се откаже от нея…
Но как би могъл да се откаже от нея? Тя сякаш беше до него и в този момент, а сплетената й на плитки златисточервеникава коса се развяваше от вятъра, чуваше смеха й и докато си я представяше, почувства успокоението в нейната простичка мъдрост: „Ти си канунът, ти си законодателят. Ръцете ти са вързани не от историята, а от ограниченията, които сам си налагаш. Длъжен си да се подчиняваш единствено на шериата. Господарю мой, не бъди толкова сериозен! Наистина ли е толкова страшно да сториш по Закон онова, което вече си направил със сърцето си.“
— Има причина да постъпвам така — рече на глас той, сякаш разговаряше с нея. — Не мога лесно да скъсам с традициите. Традициите са тези, които ни свързват с предците и наследството ни.
— Наистина ли се страхуваш, че и мен може да ме застигне подобна съдба? — Той чу смеха на Хурем. — Нима някога някой от враговете ти ще има възможност да види стените на Стамбул? Кой е онзи, който да е способен да те победи в битка?
Сюлейман се заизкачва към най-високата точка на двора. Оттук можеше да погледне на юг през виолетовия здрач към островите на Мармара. Отвъд морето бяха неговите колонии Египет, Барбари и Алжир, от другата страна на Босфора зеленееха кипарисите на Чамлика, а зад тях се простираха Азия и керванските пътища, водещи на изток към Сирия, Азербайджан и Армения. Всички те бяха негови. Пристанището на север бе обрамчено от мачтите на закотвените галери на пирата Драгут, който бе завладял цялото Средиземно море и го бе превърнал в турско езеро, зад тях се простираха складовете и дворците на венецианците, генуезците и гърците. Всички тези велики републики му плащаха дан. Зад Галата Юклеси се ширеха Румелия, Босна, Влахия, Трансилвания — всичките феодални владения на османлиите.
— Виж! — чу отново гласа на Хурем. — Кой крал би могъл да те завладее и да ме принуди да му сервирам гола на масата? Империята ти се простира върху Европа, Азия и Африка. Дори великият римски император Карл не се осмелява да се изправи срещу теб. От кого се страхуваш? От Фредерик? Или шах Тамасп?
— Те са като прахта под краката ми — високо рече Сюлейман.
— Тогава от какво се страхуваш, господарю мой? Кой е този крал, дето те кара да трепериш от такъв страх, че да се откажеш от мен… от тази, която те обича толкова много?
Очите на Хурем се напълниха със сълзи. Образът й изникваше в представите му толкова истински, че Сюлейман посегна напред, за да я успокои. Но насреща му нямаше никой. Само вятърът и болката в собствения му мозък. Ако се откажеше от нея, само това щеше да му остане — вятър и болка. Отново щеше да е сам, единствено с ужасната отговорност да ръководи империята и с тежкия товар, налаган му от Аллах. Тя се беше превърнала във всичко за него: в негова съвест, спокойствие, съветник, адвокат и приятел. Тя беше везирът, който никога нямаше да има, защото един везир, обичан толкова силно, би го предал — така както бе сторил Ибрахим. Тя беше и неговият харем, хиляди жени в една — жена, която можеше да успокои не само тялото, но и духа му.