Под тях на арената една лъвица с лениво движение на предните си лапи измъкваше вътрешностите от разпорения корем на глиган, докато партньорът й се прозяваше и апатично наблюдаваше действията й. Селим се хилеше, доволен от спектакъла, кикотеше се, докато глиганът квичеше и отчаяно риташе с крака. Бедното животно бе по гръб и се въртеше в прахта, оцветявайки я в червено. Лъвицата го заобикаляше, като внимаваше да стои настрани от бивните му, после отново и отново забиваше нокти в корема му.
Нещо накара Селим да се обърне назад. През решетката зад трона на Сюлейман го наблюдаваха чифт зелени очи, подобни на малки изумруди, проблясващи в тъмното. Майка му, помисли си той.
Бързо се извърна напред, но продължи да усеща погледа й върху себе си. Как бе накарала султана да се ожени за нея? Да имаш такава могъща майка, носеше едновременно успокоение и ужас. Щом беше способна да накара султана да се преклони пред волята й, значи бе способна на всичко.
Какво ли искаше от него, зачуди се. Какви бяха плановете й?
Лъвицата престана да си играе с жертвата си. Глиганът потръпваше, полегнал на една страна. Още беше жив, когато лъвицата се наведе, за да откъсне първата хапка месо. Обикновено подобни гледки изостряха апетита му. Но Селим установи, че вече не е гладен.
Обърна се още веднъж назад, но очите бяха изчезнали.
Седма част
Раят на земята
73.
Пера
Джулия видя как една боядисана в черно карета спря в калдъръмения двор под прозореца й. Отвътре изскочи черен евнух и се спусна да успокоява конете, докато друг отвори вратата. Прозорците бяха покрити, така че тя не можа да види кой беше посетителят. Впрочем Джулия не проявяваше особен интерес. Лудовичи често приемаше гости през деня — обикновено това бяха търговци.
Видя как от каретата слезе една фигура. Главата и лицето бяха скрити под качулката на тежкото наметало. Джулия смръщи вежди. Не се виждаше дори пръст от незнайния посетител, но по ситната му походка личеше, че е жена.
Няколко мига по-късно Хиацинт похлопа на вратата й и я уведоми, че има гостенка.
Джулия извика, когато непознатата смъкна фереджето си и широко й се усмихна.
— Сирхане!
Сирхане изобщо не се беше променила. Може би леко беше отслабнала и около устата и очите й се виждаха тънички бръчици, но иначе си беше същата. Сякаш не бяха минали шест години.
Беше облечена в антерия от зелен брокат от Бурса, широко отворена отпред и закопчана на кръста с три седефени копчета. Дългите ръкави се диплеха и стигаха почти до пода. Ризата й бе от снежнобяла коприна, обточена с дантела, и висеше свободно над белите вълнени шалвари, които се виеха около краката й. По пръстите й блестяха рубини, рубини бяха вплетени и в гарвановочерната й коса и искряха като въгленчета. Около шията и талията си бе увила нанизи от перли, а на китките и глезените й подрънкваха малки златни верижки.
Джулия, в своята скромна венецианска вестура, се почувства сива и безжизнена в сравнение с нея. Забеляза гладката кожа на ръцете й и в слабините й се надигна виновно желание.
Вкопчи се в ръката на приятелката си като някоя ученичка.
— Разкажи ми — каза тя през смях. — Разкажи ми всичко!
— Изглеждаш като уважавана и добродетелна омъжена жена! — възкликна Сирхане.
— Как се измъкна от харема?
— Сюлейман се освобождава от всичките си момичета…
— Не може да бъде!
— Хурем го убедила, че харемът вече не му трябва! Кислар агаси уреди да се омъжа за един ага. Казва се Абдул Сахине паша. Грубиянин, с брада и пенис, дебел колкото китката на ръката ми!
— О, Сирхане! — Джулия закри устата си с длан.
Сирхане сви рамене.
— Отнася се добре с мен. Мисля обаче, че предпочита момчета. Не знам. Не е чак толкова лош. Може би бих могла да го обичам. Стига да не беше мъж. — Тя отпусна глава на рамото на Джулия. — Много ми липсваше. Може и да звучи зле, но докато ти беше в харема, аз се чувствах щастлива там.
— Аз също — промълви Джулия. — Как ме откри?
Сирхане подсмръкна и се отдръпна. Очите й бяха насълзени.
— Сутринта, когато напуснах харема, при мен дойде кислар агаси и ми каза, че си още жива и че си омъжена за един венециански търговец ренегат, Лудовичи.
— Аббас!
— Мислех, че си мъртва — призна Сирхане. — В продължение на цели шест години жалеех за теб. Още не мога да повярвам!