Тя обви ръце около шията на Джулия и я целуна. Джулия се чу да произнася името на Сирхане отново и отново, после затвори очи и почувства как приятелката й смъква черната й вестура. После се отдаде на сладкото удоволствие.
Бедният Лудовичи, само да можеше да я люби така!
Слънцето потъна зад седемте хълма, напевните гласове на мюезините се извисиха над града. Светлината падаше като потоци от течно злато върху водите на Златния рог, а очертанията на чинарите й кипарисите се губеха в мрачни сенки зад стените на двореца. Двете седяха на потъващата в мрак тераса и разговаряха шепнешком.
— И така, кажи ми какво се е случило — рече Джулия. — Вярно ли е? Сюлейман наистина ли е омъжил всичките жени от харема си?
— В гърнето няма повече мед — отвърна Сирхане. — Единственото, което е останало, е Хурем и домакинството й. Смеещата се вече има сто роби на разположение. Ходи, където си иска, и прави, каквото си ще, а трийсет евнуси непрекъснато я следват и бдят над нея.
— Щом една змия успее да оцелее толкова дълго сред множество себеподобни, значи заслужава да се издигне над останалите.
— Кислар агаси ми каза, че тя е причината султанът да нареди да те хвърлят в Босфора.
Аббас, Аббас, помисли си Джулия. Не искаше да си мисли какво му бяха сторили. За бога, как бе успял да намери сили да продължи?
— Аз съм жива, Сирхане. Другото вече няма никакво значение.
Сирхане изглеждаше разочарована от реакцията й.
— Трябва да можеш да мразиш. Опитай се. За една жена не е присъщо да се откаже от тази сила…
Джулия се засмя.
— Действията на Хурем вече не могат да ме засегнат.
Сирхане не обърна внимание на думите й и продължи.
— Чуждестранните посланици вече поднасят дарове не само на Сюлейман, но и на нея. Дори й пращат писма с надеждата да спечелят благоразположението й при решаването на един или друг въпрос. Везирите, мюфтиите и агите й поднасят почитанията си чрез кислар агаси. Дори и съпругът ми прави това. Той твърди, че Хурем е по-могъща, отколкото Ибрахим някога е бил.
— Горкият Сюлейман. — Джулия се усмихна.
Сирхане сви крака под себе си и се сгуши на дивана като ленива разглезена котка.
— Как беше той в леглото?
Джулия се поколеба.
— Кажи ми! — настоя Сирхане.
— Почти не продума. Свали дрехите ми, после легна отгоре ми…
— И членът му не е голям?
— Не.
— А пък разправят, че бил огромен.
— Сирхане… — Джулия безпомощно разпери ръце, удивена, както винаги, че обсъжда подобни въпроси. — Легна отгоре ми и започна да издава някакви звуци. Нищо не стана.
Спомни си как я беше любил Лудовичи първия път. И досега не бе разбрала защо Сюлейман се беше разгневил толкова.
— Значи е импотентен! Султанът е импотентен!
Джулия разтревожено стисна ръката на приятелката си.
— Ако кажеш дори и дума на някого, всички ще умрем!
— Най-вълнуващата клюка, която някога съм чувала, и да не мога да я споделя с никого! — нацупи се на шега Сирхане.
— Ще платим с главите си за нея!
— Добре — кимна Сирхане и се отдръпна. — … А как е с Лудовичи?
Джулия сведе очи.
— Не толкова хубаво, както с теб.
Отговорът задоволи Сирхане. Погледът й се плъзна над Златния рог, към лампите, примигващи по хълмовете на стария град. Гласовете на мюезините бяха замлъкнали, а ехото от тях се размиваше в сгъстяващия се виолетов мрак. Градът бе замръзнал неподвижен.
— Трябва да вървя.
Джулия посегна и хвана ръката й.
— Не искам да си тръгваш.
— Трябва.
Джулия проследи с поглед скритата под тъмно наметало фигура. Даде си сметка, че не беше успяла да избяга от харема. Носеше го в себе си. Той беше нейното пленничество и нейното освобождение, беше я подтикнал към смъртен грях. Сега, след като Сирхане се беше върнала в живота й, бе обречена отново да съгреши.
Разбираше, че не става дума само за физическа страст, въпреки че разбудената й чувственост бе истинска. Във връзката й със Сирхане имаше нещо повече — копнеж за интимност, която не би могла да сподели с никой друг, физическо успокоение, което не водеше до никакви усложнения. Изневяра без последствия, може би. Но не и без грях, помисли си.
И въпреки това не можеше да живее без този грях. Аллах да й е на помощ.
Сирхане изчезна зад завесите на каретата и конете потеглиха към портата. Джулия усети как самотата отново я връхлетя.