— Как е разбрала…?
— Аббас.
— Той й е казал?
— Тя ми е приятелка. Няма опасност.
— Никога нищо не е безопасно.
Настроението й внезапно се помрачи.
— Прикрепяш ме с карфица към стената като пеперуда, която могат да гледат, но не и да докосват. Понякога ми се ще да бях умряла!
Лудовичи не отвърна. Джулия съжали за избухването си.
— Извинявай — промълви тя. — Зная, че се излагаш на опасност, също, когато излезе… на лов за мен… с лодката си.
Лудовичи провеси глава.
— Не, онова, което каза, е вярно. Нямам право. Необмислено те изложих на опасност, като те задържах тук. Исках те само за себе си. — Пое дълбоко дъх. — Имам лозя в Кипър. Можеш да отидеш там — ще си на сигурно място. Няма да е необходимо да продължаваме да те пазим в тайна. Ще си сред други венецианци, като нас…
— Аз вече не съм венецианка. Нито пък ти.
— Повече няма да ти се налага да живееш като затворничка. Мога да те посещавам там.
Джулия се усмихна. Може би вчера щеше да го умолява да я отпрати. Но днес…
— Ще остана — отвърна тя.
Той изненадано я погледна.
— Мога да гарантирам сигурността ти.
— Не искам да напускам Стамбул.
Лудовичи се усмихна, бе изтълкувал погрешно причините й.
— Надявах се, че ще искаш да останеш.
Тя извърна очи настрани. Реакцията й го обърка. Какво искаше? Нима още бе влюбена в Аббас? Невъзможно. Защо тогава искаше да остане в Стамбул?
Поседяха в мълчание, докато Лудовичи търсеше най-добрия начин да й съобщи следващата новина.
— Скоро ще пристигне делегация от Венеция — рече най-сетне той. — Искат да се срещнат със султана и да преговарят за мир.
След битката при Превезо преди две години, когато турският адмирал Драгут бе избил една десета от венецианците, османлиите бяха спечелили контрол над Средиземно море и източваха жизнените сили на републиката — нейната търговия. Дори войната не се бе отразила върху живота в Пера, като се изключеше фактът, че бе повишила цената на контрабандното жито на Лудовичи.
Джулия вдигна очи към него, смръщи вежди. Зачуди се защо бе сметнал за важно да й съобщи подобна вест.
— Баща ти ще е начело на пратеничеството — добави той.
Лицето й пребледня. Тя така силно стисна ръцете си, че кокалчетата им побеляха.
— Ще дойде ли тук? — попита накрая тя.
— Не, освен ако не го поканя. Но няма причина да го правя.
Джулия се опита да се усмихне.
— Не си ли си помислял, че може да искам да го видя?
— Не.
Тя затвори очи.
— Ами Аббас?
Той я изгледа втренчено.
— Да, Аббас. Ето защо трябваше да говоря с теб. Смятам да му кажа.
— Добре.
— Наистина ли?
— Да.
Той се изненада от бързината, с която дойде отговорът й.
— Аббас е станал много влиятелна фигура в Стамбул. И преди е имало множество случаи, в които пратеници на чужди държави са били хвърляни в тъмниците на Йедикуле. Ако не и по-лошо. Сигурна ли си, че искаш да знае за пристигането на баща ти?
Очите на Джулия гневно проблеснаха.
— След онова, което му стори баща ми ли? — Тя пое дълбоко дъх, ноздрите й се разшириха от ярост. — Да, Аббас трябва да знае. Всъщност — добави, — бих искала сама да му съобщя.
Лудовичи не бе очаквал това. Най-накрая се беше случило. Щеше да е глупак, ако се опиташе да я спре.
— Ще ти уредя среща с него — каза той.
75.
Галата
Каретата беше продълговата, изрисувана с плодове и цветя — не се различаваше по нищо от стотици други карети в града. Тя мина по мръсната алея и спря пред безлична дървена къща, боядисана в жълто — цветът на евреите. Не се отличаваше от повечето къщи в квартала. Един паж отвори вратичката и Джулия слезе.
Никой не би могъл да я познае. Можеше да се каже единствено, че е жена. Носеше фередже — наметката с дълги ръкави, с която всички турски жени се покриваха, преди да излязат на улицата. Фереджето бе изработено от черна коприна, което до известна степен издаваше статуса й — бедните жени носеха черни наметки от вълна, докато жените от царския харем се обличаха в лилава или розова коприна. Джулия си бе наметнала два воала — прозрачен яшмак, който покриваше лицето, носа и устата й, невидим под черната казета, и самата казета, спускаща се от главата до кръста й, с един малък квадратен отвор за очите. Единственият знак за принадлежността и към нежния пол бе ароматът на мускус и жасмин, който се носеше около нея — сладък оазис сред зловонието на града.