— Имаш ли някое конкретно момиче предвид?
— Да, ваше височество. — Капи ага се усмихна.
— Как се казва?
— Хурем. Казва се Хурем.
8.
В Корана се казва: „Достойнството се слага в нозете на майката.“ Според обичая и предписанията на Аллах, Сюлейман посещаваше първо майка си, когато идваше в Ески сарай. Той обичаше компанията на валиде-султан, така че този протокол не му тежеше особено.
Тази сутрин вееше южен вятър, носещ първия топъл полъх на пролетта. Хафизе султан седеше на един диван на терасата, тапициран в бродиран на цветя брокат, а слънцето се отразяваше в обсипаната й с перли и гранати коса. Сюлейман се усмихна; майка му обичаше тези дрънкулки повече от истинските скъпоценни камъни. Тази суетност събуждаше топли чувства у него.
— Майко. — Сюлейман целуна ръката й и после я допря до челото си. Седна до нея на дивана, задържайки дланта й в своите. Една прислужница се спусна да поднесе шербети и розова вода.
— Добре ли си?
— Напоследък тялото ми е особено чувствително към студа. На моята възраст хората с нетърпение очакват пролетта.
— Не си чак толкова стара.
— Баба съм — отвърна тя. — Или поне имам един внук. Предполагам, че това означава същото.
Сюлейман отметна глава назад и се засмя.
— Майко, намеците ти са толкова прозрачни!
— Натъжавам се, като гледам колко лекомислено се отнасяш към страховете на една стара жена.
— Изобщо не си стара, много си далеч от старостта.
Хафизе издърпа ръката си и взе една смокиня от купата пред нея.
— А какво става със завоевателя на Родос? — попита тя, а в гласа й прозвуча истинска гордост. — Къде те подтиква Диванът да удариш сега?
— Тази година няма да чуеш биене на военни барабани. Всичките ми генерали още ближат раните си от Родос. Ще мине известно време, преди да са готови да разтворят хищните си нокти отново.
— Ами ти?
Какъв смисъл имаше да се преструва пред нея, помисли си той.
— Повдига ми се при мисълта за нова кампания.
— Султан, който не развява знамето на Мохамед в битка, може да не остане султан за дълго. Еничарите ще се погрижат за това.
— Няма смисъл да ми напомняш за моя дълг. Никога няма да го забравя. Но засега тази война ми е достатъчна. Засега.
Хафизе внимателно си избра втора смокиня, докато подбираше, със същата деликатност най-подходящите думи.
— Дългът на султана не е само на бойното поле.
Сюлейман въздъхна. Думите, с които го посрещна тази сутрин майка му, трябваше да му подскажат накъде бие. Отново щяха да зачекнат темата за Гюлбехар.
— Османлиите имат наследник — каза той.
— А ако се разболее? Един султан трябва да има много синове.
— За да се избият един друг, когато умра ли? — Сюлейман се сети за баща си Селим — Явуз Селим, Страшният, както го бяха наричали. Той беше свалил от престола собствения си баща, Баязид втори, с помощта на еничарите, а после беше убил двамата си братя и осемте си племенника, за да не му оспорят правото да управлява. Дори се говореше, че лично той наредил да отровят Баязид, докато последният пътувал към определеното му за заточение място, за да е сигурен, че нещата няма да се обърнат против него. Самият Сюлейман не беше имал миг покой, докато негодното и сгърчено от болка тяло на баща му най-сетне не се беше предало пред смъртта на път към Адрианопол.
— Това е твое задължение.
— Имам много задължения.
— И не би трябвало да пренебрегваш нито едно от тях.
Сюлейман се втренчи в нея. Беше права, разбира се. През целия му живот майка му бе неговата будна съвест. Именно тя, а не Селим, го беше научила, че дългът е преди всичко друго. Селим обичаше властта и кръвопролитията заради самите тях.
— Гюлбехар ме прави щастлив.
— И това е хубаво. Но сега не говорим за щастие. Говорим за наследници на линията на Осман.
Сюлейман се извърна и погледът му се зарея към панорамата от минарета и куполи, издигащи се сред накацалите по хълма над Златния рог дървени къщички. Османлиите бяха изминали дълъг път от времето, когато вятърът беше издувал палатките им в равнините на Анадола. По някаква необяснима за него причина си спомни последните думи, които баща му бе отправил към него, когато го изпращаше за валия в Маниса: „Ако един турчин слезе от седлото, за да седи на килим, той се превръща в нищо — в нищо!“
Но, от друга страна, баща му беше варварин.
— В този момент родът на Осман разполага само с две сърца — каза Хафизе. — Не са достатъчни.