Робата поставяше турската жена в положението на затворничка, но също така й даваше и свобода, защото именно с помощта на фереджето и казетата дори и най-високопоставените дами можеха да се разхождат по улиците, без да бъдат разпознати.
Черната фигура бързо прекоси улицата и изчезна зад вратата на къщата.
Пажовете останаха да я чакат до каретата.
Аббас зина от почуда, когато я видя.
С годините е станал дори още по-дебел, отбеляза наум Джулия. Изпод богато украсената коприна на кафтана му прозираха гънките мазнина по тялото му. Той се потеше, въпреки че беше ранна хладка утрин. Лицето му лъщеше от пот и мокреше краищата на огромния бял тюрбан на главата му.
Опита се да си спомни как бе изглеждал някога, после — да свърже образа на момчето с лице от гладък бронз, което я бе очаквало в гондолата, с това кошмарно същество с едно бяло изцъклено око и подпухнало месесто лице…
Не беше възможно.
Спомняше си го единствено като кислар агаси, грозният евнух с женски глас, който бе направил гневна гримаса при първата им среща и й бе прошепнат онези странни нежни думи сутринта, когато очакваше да намери смъртта си в Босфора.
Значи това беше Аббас.
Той се опита да се изправи на крака. Плесна с ръце, за да призове пажовете си на помощ.
— Коя си ти? — изръмжа той, но по изражението му личеше, че я беше познал.
Тя зачака, без да помръдва. Какво щеше да стане, ако двамата пажове, които бе довел със себе си от двореца, също я разпознаеха? Но Аббас вече се беше сетил за същото и веднага, щом му помотаха да стане, ги отпрати.
— Джулия? — промълви той.
Тя отметна тежката си казета, остави я да падне назад. После свали и яшмака, разкопчавайки го внимателно и разкривайки му лицето си.
— Здравей, Аббас.
Той закри лицето с длани и се обърна с гръб.
— Какво има?
— Не трябваше да идваш — простена той.
— Трябваше да те видя. Поне още веднъж.
— Казах на Лудовичи, че повече не искам да те виждам. Защо ме измъчваш по този начин?
— Моля те, Аббас…
— Ако знаеше каква болка ми причиняваш, нямаше да го направиш!
Джулия не знаеше как да постъпи. Внезапно се почувства като пълна глупачка. Той продължаваше да стои с гръб към нея.
— Аббас?
— Защо дойде тук? Какво ти е хрумнало? Защо Лудовичи ти е позволил?
— Обърни се…
— За да можеш да се насладиш на красотата ми ли?
— Лудовичи е красив мъж. Но аз не го обичам. А теб съм обичала винаги.
— Престани!
— Обърни се…
Когато Аббас го стори, лицето му бе изкривено от гняв, а здравото му око я гледаше с болка и възмущение.
— Върви си! Каква полза от всичко това? Любовта ми към теб ми отне всичко! Остави ме да те забравя, за бога! Върви си!
Джулия протегна ръце към него, после ги отпусна встрани.
— Аббас… Никога не ми се удаде възможност… ти спаси живота ми…
— Защото те обичах. Ще отвърнеш ли на любовта ми? Как? С целувки? Ще ме пуснеш ли в леглото си? Ще станем ли любовници?
Гневът започна да се отдръпва от лицето му. Джулия пристъпи напред с намерение да го успокои, но той протегна ръка, за да я спре.
— Недей… — каза. — Можеш ли да си представиш какво ми струва, Джулия? Да изпитвам желание към една жена и да знам, че няма начин някога да го задоволя? Да продължавам да се раздирам от страст и да не притежавам средството, чрез което да я реализирам на практика? Един мъж не може да обича някоя жена и да не копнее да консумира физически тази си обич. Какво мога да направя?
За мен няма облекчение и никога няма да има. Изгарям всеки божи ден, заобиколен от жени. Може да са ме лишили от атрибута на моята мъжественост, но тя все още е тук. Всеки ден се чувствам като затворен в клетка. Всяко естествено движение ми е отказано, физически и емоционално. Искам да обичам и да бъда обичан. Но как бих могъл? Лишиха ме от всички причини, поради които бих искал да живея! След смъртта няма ад, Джулия. Адът е тук и сега. И аз живея в него!
Гневът му се изчерпа напълно, раменете му увиснаха и той се облегна на стената, дишайки на пресекулки. Джулия се поколеба. Какво можеше да му каже?
— Моля те, върви си — прошепна Аббас.
— Добре. Но първо искам да ти кажа нещо. Не дойдох тук, за да те тормозя, както си мислиш.