Онова, което го бе трогнало, бе състраданието й към него. Той знаеше, че лицето и тялото му са отблъскващи за околните. Та той самият се отвращаваше от вида си! И въпреки това Джулия му бе показала човечност, която той отдавна бе забравил, че съществува. Беше му дала любов.
Придърпа колене към гърдите си и се сви на топка на пода. Заплака — първо от жалост за себе си и за нея. После от гняв.
Пера
Беше мръсносин следобед. Погледът на Антонио Гонзага се рееше над Златния рог, към двореца, издигащ се на хълма Сераглио, към кулата Куббеалтъ, изникнала подобно на миниатюрна кампаниля от хоризонта. Кипарисите и японските борове се криеха като шпиони в тъмните сенки в основата на крепостните стени.
— Така, значи това е домът на турския синьор.
— Трябва да преговаряме с него внимателно — каза байлото.
Гонзага дори не направи опит да скрие презрението, изписало се върху лицето му. Не че презираше обсебеността на байлото от търговията — в крайна сметка именно търговията бе превърнала Лъва на Сан Марко в онова, което бе. Не можеше обаче да се отърси от подозрението, което не го бе напускало от мига, в който бяха пристигнали тук — че лоялността на байлото към Ла Серенисима е поразклатена.
Бяха богати, прекалено богати, за да са обикновени търговци. Живееха в огромни дворци, някои от тях се обличаха в широки турски кафтани вместо в скромните венециански тоги. И което бе още по-притеснително — говореха за султана и Дивана така, сякаш бяха по-важни от дожа и Съвета на десетте.
Наричаха султана Сюлейман Великолепни.
— Ще победим — рече уверено той.
— Разбира се, ваше превъзходителство. Но докато не настъпи този момент, ще трябва да се стараем да не го предизвикваме. В края на краищата Средиземно море е турско езеро.
Това беше истина — и този факт вбесяваше Гонзага. Един ден Лъвът на Сан Марко щеше да сдъвче всички тях.
— Не се тревожи, байло. Някой ден Венецианският лъв ще погълне всичките си врагове. А дотогава ще играя ролята на кроткото агне.
76.
Посланикът на Прославената Синьория Венеция направи кратко пътуване по Златния рог със султанската ладия. Когато стигна до хълма Сераглио, там го очакваха двама паши и четиридесет официални лица, за да придружат делегацията му до двореца. Яздеха, подредени по ранг, към Ба’аб-и-Хумаюн, Портата на Негова светлост.
Гонзага си даде вид, че не е впечатлен от величествената арка от бял мрамор, както и от съдържанието на издълбаните в нея ниши. Отрязаните глави, поставени във всяка ниша, бяха почнали да се разлагат под лъчите на слънцето, а край главната порта се виждаха още глави, натъркаляни като гюлета. Група хлапета си играеха с тях.
Посланикът постави напарфюмирана кърпичка пред носа си.
Масивната арка беше дълга петнадесет крачки. През нея се влизаше в Първия двор на двореца Топкапъ — дворът на еничарите.
Гонзага бе поразен от пълната тишина, която цареше наоколо. Въпреки че наоколо беше пълно с хора — слуги, понесли табли с горещи рула, слуги с конусообразни филцови фесове, забързани нанякъде, батарея облечени в сини униформи еничари, поели с маршова стъпка към Ортакапъ, ветерани — никой не се осмеляваше да повиши глас, всички разговаряха шепнешком. Единственият звук, който се чуваше, беше чаткането на конските подкови върху калдъръма.
От двете страни на Ортакапъ — портата към Втория двор — се издигаха две островърхи осмоъгълни кули. Имаше огромна двойна желязна врата, а над нея върху голям пиринчен щит се виждаше Сюлеймановата тугра — неговият личен печат. Върху шиповете на стената чернееха още отрязани глави.
До този момент Гонзага бе относително доволен от уважението, което му се оказваше. Но сега му наредиха да слезе от коня.
— Останалата част от пътя ще извървим пешком — изломоти преводачът.
Посланикът на Прославената Синьория Венеция неохотно се подчини.
В тъмния коридор, отвеждащ вдясно от постройката при портата, имаше чакалня. Докато Гонзага охлаждаше стъпалата си в оскъдно обзаведената килия, преводачът използва момента да му обясни, че стаята на главния екзекутор се намира от другата страна на портата, както и дръвника за обезглавяване и цистерната, в която давеха осъдените. Бостанджията можеше да отсече до петдесет глави на ден и да ги набучи на шишове върху стените, обясни гордо той.