Гонзага му благодари за информацията и зачака.
Три часа по-късно го въведоха във Втория двор.
Гонзага беше бесен, толкова бесен, че едва погледна към гигантските кипариси от двете страни на дългите алеи, пресичащи двора. Пътечките бяха очертани с фонтани и старателно подрязани храсти, по полянките пасяха газели. Пребледнял от гняв, той рязко мина между почетния караул еничари от двете страни на пътя към Дивана. Бяха неподвижни като статуи. Свитата му бързаше зад него.
Нещото, което наистина го впечатли, бе пълното мълчание. Никой не продумваше. До слуха му достигаха единствено въздишките на вятъра в короните на дърветата.
Въведоха го в Дивана. Редиците придворни се поклониха и Гонзага не успя да се сдържи и се втренчи с благоговение в блестящото разнообразие на костюмите около него, в смесицата от коприна, кадифе, брокат и сатен. Великият везир бе в светлозелени одежди, мюфтиите — в тъмносиньо, великите улеми — във виолетово, дворцовите шамбелани — в яркочервено. Щраусовите пера се вееха като гора, върху тюрбаните и ятаганите проблясваха скъпоценни камъни и светлината им се отразяваше в шлемовете на имперските стражи.
Върху дълги сребърни маси бяха сервирани стотици ястия — чинии с печено овнешко, фазаново, гълъбово, агнешко и пилешко месо. Посланикът на Прославената Синьория Венеция бе принуден да седне върху килимите заедно с останалите, за да обядва.
— Кога ще видя султана? — просъска той на своя преводач.
— Много скоро — прошепна му мъжът. — Но по време на обяда трябва да мълчим!
И наистина, всички се хранеха в пълно мълчание. Черните пажове пълнеха чашите им с розова вода, изсипваха напитката с изнервяща точност от козите мехове, преметнати през гърдите им. Облечените в червени копринени роби слуги, които им сервираха, се движеха безшумно в дълги редици или пък стояха като оцветени статуетки в очакване на някой повелително вдигнат пръст. За десерт поднесоха баници, смокини, фурми, диня и рахат локум.
Не се чу дори една думичка.
Тържествеността на обяда не бе нарушена, докато събраните благородници не се нахраниха и не се изправиха на крака. В същия момент черните роби се нахвърлиха върху чиниите и започнаха да се боричкат за остатъците от храната.
Това само потвърди онова, което посланикът бе подозирал през цялото време, а именно — че насреща си имаше варвари.
Ба’аб-и-Са’адет, Портата на блаженството, охраняваше селямлъка, светая светих на султана. Огромната двойна порта бе покрита с богато украсен балдахин, поддържан от шестнайсет порфирни колони и охранявана, според бързите изчисления на Гонзага, от най-малко трийсетина евнуси, облечени в жилетки от златист брокат. В ръцете си държаха извити ятагани с проблясващи остриета.
Дадоха на Гонзага златисто наметало, с което да се покрие, за да се появи в подходящ вид пред султана. Началникът на знамената дойде, за да приеме даровете му. Четири пити пармезан.
Преводачът не направи коментар относно щедростта на посланика. Зачакаха пред портата, докато поднесат даровете на Господаря на живота.
Изведнъж двама шамбелани сграбчиха посланика на Прославената Синьория Венеция за шията, притиснаха ръцете му плътно към тялото. Бутнаха го на колене, за да целуне портала на Ба’аб-и-Са’адет и го повлякоха през един мрачен двор сред нова двойна редица от стражи към Приемната зала Арзодаши.
Арзодаши беше павилион с огромни пропорции. Покривът бе поддържан от мраморни колони, които опасваха цялата сграда. Бързо преведоха Гонзага през антрето, стените, на което бяха облицовани с точки от истинско злато и сребро, и го въведоха в главната приемна. Независимо че беше почти онемял от гняв и обида, от вниманието му не убягна фактът, че това бе най-екстравагантно и разточително обзаведената стая, която някога беше виждал.
Стените бяха покрити с изящна керамика и изписани с цитата от Корана. Диваните бяха тапицирани с венециански брокат, тежко руско кадифе, тънък като паяжина китайски муселин. Върху пода бяха постлани дебели килими: персийски, сирийски, мамелюкски — всичките от коприна. В ъглите на стаята стояха китайски вази, надхвърлящи човешки бой. Гонзага дори успя да зърне и своята височайша персона, паднала на колене и придържана от двамина черни роби в позлатено венецианско огледало насреща му.
Тронът се намираше в единия ъгъл на залата. Приличаше на ниско легло с балдахин върху килим от зелен сатен, избродиран със сребърна сърма и перли. Под купола от изящно резбован кедър се диплеше балдахин от чиста коприна. От другата страна се виждаха богато резбована бронзова камина и мраморен фонтан.