Самият трон бе от ковано злато и перидотит от Червено море. От копринените пискюли на балдахина висяха перли и рубини. Тронът бе толкова голям, че стъпалата на султана не докосваха земята. В един абсурден момент Гонзага бе обзет от чувството, че ще се обърне към дете.
Хвърли кратък поглед към Господаря на живота. Брадато лице под бял тюрбан, украсен с огромно перо от бяла чапла, три преплетени диамантени тиари и рубин с размерите на лешник, роба от бял сатен, обсипана с рубини и сапфири.
Зад дясното му рамо стоеше великият везир.
Гонзага започна да излага протеста си, обърнат към преводача, но човекът не го слушаше — защото в същото време везирът, Лютфи паша, му говореше. Вероятно бе истински късмет за посланика, като се имаше предвид колко чувствителен бе по отношение на заеманата от него позиция, че не можеше да разбере думите.
— Кучето нахранено и облечено ли е? — попита везирът.
— Неверникът е облечен и нахранен и копнее да оближе прахта под трона на негово величество — отвърна преводачът.
— Доведи го тук тогава.
Шамбеланите принудиха Гонзага да изпълни един церемониален поклон. После го довлякоха до средата на залата, където отново притиснаха главата му към пода. Когато доближиха до трона, натиснаха челото му в дебелия килим за трети път.
— Донесе ли кучето своята лепта? — обърна се везирът към преводача.
— Четири пити сирене, велики господарю.
— Запази ги в съкровищницата заедно с другите дарове — рече везирът.
Посланикът на Прославената Синьория Венеция бе повлечен обратно към вратата. Отново го заставиха да заеме поза на подчинение, после го помъкнаха навън към двора, където най-сетне го освободиха.
Гонзага се тресеше от ярост. Едва успяваше да произнася думите, напиращи на устата му.
— Какво… какъв е смисълът… унижавате ме по такъв начин… Не успях да се обърна към султана!
— Но вие не можете да се обърнете директно към Господаря на живота — отвърна преводачът, видимо объркан. — Сега ще отидем в Дивана. Можете да изложите своите молби пред великия везир и Съвета.
Гонзага се втренчи в него така, сякаш онзи беше луд. После се обърна и се оттегли.
77.
Пера
— Това е обидно! Идваме тук с мир, а те се изплюват отгоре ни! Как се осмеляват да се отнасят с нас по такъв начин!
Бяха минали два дена, откакто посланикът бе удостоен с честта да получи аудиенция при султана на османлиите, но случката продължаваше да му действа разтърсващо. Лудовичи му сипа вино от една кристална гарафа, за да го успокои.
— Към всички посланици се отнасят по същия начин. Така е още от времето, когато Мурад Първи бил убит от един сръбски благородник.
— Дори не ми дадоха възможност да говоря лично с него! За какъв се смята? Аз съм член на Съвета на десетте!
— А той е Господарят на живота, Императорът на двата свята, Създателят на царете — за такъв се смята, ваше височество — отвърна Лудовичи, опитвайки се да скрие задоволството си от унижението на Гонзага. — Между другото, всички решения, отнасящи се до външната политика, се вземат от великия везир. Сюлейман ги ратифицира или не — зависи кое му отърва. Той никога не се пазари директно. Това би било прекалено унизително и принизяващо за него.
— Унизително!
Бяха във всекидневната в двореца на Лудовичи. Беше достатъчно впечатляваща, помисли си Лудовичи. Достатъчно впечатляваща, за да се отнася с Гонзага повече или по-малко като с равен. Беше обзаведена с дълга маса от полиран кестен и резбовани столове, тапицирани с пурпурночервена дамаска. На трите стени висяха позлатени венециански огледала, които позволяваха на Лудовичи да наблюдава объркването на госта си от различни ъгли.
Този негодник не познаваше истинското значение на думата „унижение“. Можеше ли например изобщо да предположи колко много бе изстрадал Аббас?
— Човек не може да разбере турците, ако ги преценява през нашата гледна точка — каза Лудовичи. — Цялата им система е построена около стриктна йерархия. За тях в целия свят няма равен на султана. Не са му равни дори императорът на Рим… нито дожът.
Гонзага презрително изсумтя и отпи от виното си.
— Султанът е единственият, който по рождение наследява позицията си — продължи Лудовичи. — Всички останали се издигат благодарение на собствените си качества. Дори не е необходимо да са се родили мюсюлмани. Последният велик везир, Ибрахим, беше син на гръцки рибар. Изградили са система, наречена девширме. Вземат младежи и девойки от немюсюлмански семейства и ги обучават да бъдат част от султанското робско семейство. Онези, които се отличават с истински качества и таланти, могат да се издигнат до ранг на велик везир. Онези, които са с повече мускули, отколкото мозък, отиват при еничарите. Тези елитни войници, от които се страхуваме толкова много и които са завладели половин Европа, до един са родени християни. Що се отнася до жените, майката на един султан може да е била дъщеря на някой кавказки селянин. Системата е във висша степен честна.