— Разбирам какво искаш да ми кажеш — изръмжа Гонзага. — Но все пак си мисля, че твоята висока оценка вероятно се дължи на натрупана лична горчивина.
Лудовичи кимна в знак на съгласие.
— Трябва да признаете едно нещо, ваше превъзходителство — продължи той. — Въпреки че един турчин може да се бие срещу неверниците както ни наричат — с всички възможни средства, никъде другаде по света човек не може да изповядва религията си така свободно както в империята на османлиите. Дори когато ви… когато ни… обявиха война, ние в Пера можехме спокойно да изповядваме католицизма. В Галата има евреи, мюсюлмани, християни — всички те живеят в мир заедно, докато в Рим още хвърлят лутераните на кладата.
— Затова ли ме покани тук, Лудовичи? За да ми изброяваш достойнствата на султана? Може би самият ти възнамеряваш да приемеш исляма?
— Оставам си лоялен поданик на Ла Серенисима. Просто съм живял тук достатъчно дълго време, ваше превъзходителство. Смея да твърдя, че поне малко познавам психиката им.
— Благодаря за лекцията — подигравателно се усмихна Гонзага. — Беше много поучителна.
— Не с тази цел ви поканих тук.
— О? — Гонзага допи виното си и си сипа още.
— Разбрах, че преговорите ви с Лютфи паша не са минали много добре.
Лицето на Гонзага почервеня отново.
— Онзи нахален дребосък иска да му плащаме налог и да преотстъпим остров Кипър! Следващото, което ще поиска, ще бъде да му предоставим Сан Марко за лятна резиденция!
— Може ли да отхвърлим исканията им?
Гонзага го изгледа втренчено, лицето му бе изкривено от злоба.
— От Превезо насам турците владеят Средиземноморието, както добре знаеш. Без преките си търговски пътища републиката ни ще потъне в Адриатика. Благодарение на твоите високо просветени турци!
— Може да има и друг начин да се реши този въпрос, ваше превъзходителство.
— Слушам.
— Както мисля, че се досещате, моите дейности тук невинаги са напълно легални… поне според османлийския закон.
— Подозирахме го.
— Те ми помогнаха да си създам някои влиятелни връзки. Тези връзки сега могат да се окажат от полза за Ла Серенисима.
— Как?
— Вярно е, че се възхищавам от някои достойнства на турците, но повече обичам своята родина. Може би, ако се откажете от преговорите със султана, ще успея да ви уредя една среща с турския адмирал Драгут.
— Драгут!
— Както знаете, той не е нищо повече от пират. При наддаването той ще предложи най-висока цена. Или с друга думи, ако Венеция ще трябва да плаща дан, за да използва морските пътища, сигурен съм, че Драгут няма да се окаже толкова неразумен в претенциите си, колкото великият везир.
Гонзага пресуши чашата си и замислено погледна Лудовичи.
— Е, търговецо, може и да си прав. Може все пак да послужиш на републиката за нещо.
— Радвам се, че така мислите — отвърна Лудовичи.
Джулия наблюдаваше срещата от горната площадка на стълбището. Баща й! Сякаш гледаше някакъв напълно непознат човек. Струваше й се по-посивял и по-дребен, отколкото го помнеше. Вероятно беше от възрастта. Не беше го виждала от почти дванайсет години. Лицето му изглеждаше по-слабо, а бръчките около устата му бяха станали по-дълбоки и ъгълчетата й изглеждаха перманентно увиснали надолу в сарказъм.
Но гласът му все така караше стомахът й да се свива на топка. Връщаше спомените за студени мраморни коридори, за мълчаливи мрачни вечери, за прашни библии, за неодобрение и ограничения. Чувстваше се така, както би се чувствал затворник, озовал се лице в лице със своя бивш надзирател. Опита се да открие в себе си някаква следа от привързаност, но не откри нищо, освен тъмния ужас от предишния й начин на живот. Обзе я внезапен прилив на благодарност към Лудовичи и към онова, което й беше дал.