Струваше му се, че обикаляха из стаята дни наред, макар че сигурно ставаше дума само за няколко часа. Онова, което истински го ужасяваше, бе начинът, по който двамата мъже не спираха да му говорят — окуражаваха го, припомняйки си на глас други подобни операции, които бяха наблюдавали, повтаряха му, че всичко ще бъде наред, че не трябва да се отчайва. Държаха се така, сякаш му бяха приятели, лекари. Изглежда напълно бяха избягали от реалността, от онова, което преди малко бяха сторили.
И, което бе по-лошо, той усещаше как омразата му към тях се изпарява. Ридаеше и им благодареше, когато най-сетне му позволиха да се свлече на пода, полудял от болка и на крачка от нов припадък. Нямаше представа колко дълго бе лежал така. Някой сякаш беше запалил огън в тялото му. Изгаряше от треска. Но те не му позволяваха да пие и езикът му така се поду в устата, че за малко да го задави, устните му се напукаха и той не можеше да говори. Времето бе престанало да има значение. Леко се плъзна в някаква черна бездна, сякаш заспиваше в леглото си, а реалността и сънят се сливаха в серия от кошмарни образи. Всеки път, когато се събуждаше, се молеше тъмнината да го обгърне отново.
Един ден двамата мъже се върнаха в трюма и се наведоха над него, за да прегледат раната му. Махнаха превръзката и доволно си кимнаха един на друг. Когато свалиха дренажната тръбичка, от дупката запръска урина като фонтан.
— Много добре. — Единият от мъжете му се ухили и го потупа по рамото. — Ще се оправиш, ще бъдеш добре.
Щял да се оправи? Да бъде добре? Какво значи „добре“?
Няколко седмици по-късно го продадоха на пазара за роби в Алжир. От там го бяха отвели в двореца, за да страда, заобиколен от грандиозно великолепие, да прекара остатъка от живота си като чудовище, измъчвано от собствената си уродливост. Фактът, че бе заобиколен от множество други подобни изроди, не му носеше успокоение.
Повечето от евнусите в двореца поне не бяха стигали до сексуална зрелост. В известен смисъл им завиждаше.
И не бе минал ден, в който да не бе проклинал името на Антонио Гонзага.
Споменът за онези дни премина през главата му за няколко секунди. Гонзага изчезна от погледа му. Единственото нещо, което се виждаше на изоставения пристан, бе светлината на лампата, докато посланикът приближаваше към „Барбароса“. Други сенки се размърдаха в скривалищата си. Стъпките им бяха погълнати от звъна на чуковете и рева на леярните. Аббас се отдели от портата, до която се бе прилепил, и последва трептящото пламъче.
Колко дълго беше чакал този момент!
Пера
Джулия коленичи в малкия си параклис и прикова очи в дървеното разпятие над олтара. Беше тук, за да се моли за прошка, да се оправдае, да поиска сила да се пребори със слабостите си. Вместо това изпитваше единствено гняв.
Какъв трябва да беше този Бог, който позволяваше подобни мъки? Кой Бог би допуснал Аббас да страда, а Гонзага да благоденства?
Богът на баща й. Отмъстителният, навъсен Бог на Гонзага — и той мъж, също като баща й!
Тя стана. Щеше да потърси успокоение другаде.
80.
Галерата
Гонзага усети движението зад гърба си, още преди да бе чул стъпките. Тъй като не очакваше опасност, той не се притесни. Извърна се и се втренчи в тъмното.
— Кой е?
Никакъв отговор. Но там имаше някой, сигурен беше. Ако беше човек на Драгут, със сигурност щеше да се покаже, нали така? Обърна се и забърза към подвижното мостче на „Барбароса“.
Галерата бе пуста. Лампите, които горяха на носа и главните мачти, хвърляха дълги сенки върху празната палуба. Не се виждаше моряк, застанал на пост, отдолу не долиташе никакъв шум.
Гонзага почувства първата тръпка на страх.
Чу нов шум откъм тъмния кей. Отново се обърна назад.
— Кой е там?
Измъкна сабята си. Ругаеше се на ум, че бе допуснал да го убедят да дойде сам. Да, там определено имаше някой.
Затича. Изведнъж от сенките изскочиха четири фигури и преградиха пътя му. Той се обърна и хукна обратно. Нови четири силуета се появиха откъм складовете. Мили Боже! Кои бяха тези хора? Какво искаха?
Опита се да се овладее. Трябва да бяха хората на Драгут. В края на краищата нали го очакваха? Нямаше от какво да се страхува.
— Кой от вас е Драгут? — Гласът му прозвуча пискливо дори в собствените му уши.
— Драгут не е тук — отвърна един фалцет с идеален венециански акцент.