В името на Лъва на Свети Марко, какво ставаше?
— Къде е той, тогава? Настоявам да го видя!
— Най-вероятно пиянства някъде в Юскудар — отвърна фалцетът.
— Свали меча си или ще бъдем принудени да ти го отнемем.
Гонзага чу звън на стомана, звън на мечове, измъквани от ножниците им. Изпусна едно ридание и остави оръжието си да падне върху калдъръма. После пусна лампата и хукна. Две сенки изникнаха от нищото и го сграбчиха. Той завика и зарита, обладан от неистова паника. Единият от нападателите му се изсмя.
— Вържете го — нареди фалцетът.
Бяха най-малко шестима. Грубите ръце го бутнаха в смърдящата кал, извиха ръцете му зад гърба и ги завързаха с дебело въже. Той отново завика за помощ, но устата му бързо бе затъкната с мръсен парцал, който заглуши протестите му. Единият от мъжете го ритна, за да го преобърне по гръб.
Някой вдигна изпуснатата лампа и се надвеси над него. Гонзага се намери лице в лице с най-грозния човек, който някога бе виждал — дебел мур с едно око и с наполовина обезобразено лице. На светлината на лампата изглеждаше като изчадие от ада.
— Антонио Гонзага — каза мурът. Значи фалцетът беше негов! — Не ме ли помниш?
Дали го помнеше? Мислите на Гонзага запрепускаха.
Той присви очи, за да види по-добре своя мъчител. Да, той определено беше мур, но не морски плъх като останалите. Носеше поръбена със самур роба, бродирана с перли и сребърна сърма, и жълти кожени ботуши. На дясното му ухо бе закачена огромна перла.
Мъжът коленичи до него и вдигна лампата към ужасното си обезобразено лице. Дръпна мръсния парцал от устата на Гонзага.
— Наистина не се сещаш, нали?
— Разбира се, че не! Никога не съм те срещал!
— Вярно е. Не сме се срещали. Но ме познаваш. А аз познавах дъщеря ти.
— Дъщеря ми е мъртва! Беше убита от пирати!
— Може би.
— Кой си ти? Мили боже! Кажи ми какво искаш!
— Какво искам ли? Искам да си спомниш. Да си спомниш дъщеря си, най-красивото създание, което някога съм виждал, което някога ще видя. Искам да си спомниш за случилото се преди дванайсет години, за сина на капитан-генерала на Републиката…
Очите на Гонзага се разшириха от внезапния спомен — бе разпознал името, но не лицето на човека, който му говореше — и той простена с широко отворена уста.
— А, да, сега виждам, че се сещаш. Аз лично нито за миг не съм забравял. Как бих могъл? След всичко, което ми сториха твоите побойници! — Аббас се изправи. — Отведете го на борда!
Гонзага изкрещя, но един от мъжете отново запуши устата му с парцала. Лесно го вдигнаха — хванаха го за глезените и китките, като ранено прасе — и го отнесоха на борда на „Барбароса“, а после го свалиха в един от трюмовете.
Идеалната справедливост, помисли си Аббас.
Точно така бе започнало всичко за него самия.
81.
Аббас закачи лампата на една кука на гредите на тавана и се облегна на стената, изчаквайки мъжете да хвърлят хленчещия си товар в смърдящата локва в краката му. Гонзага изглежда се опитваше да ги моли, но парцалът заглушаваше всеки звук, който се мъчеше да произнесе. Очите му бяха изтекли от ужас, сякаш всеки момент щяха да паднат от орбитите си.
Аббас изчака, докато остана насаме с пленника си.
— Ще махна парцала. Но само ако извикаш, отново ще запуша устата ти. Ясно ли е?
Гонзага отчаяно закима.
— Ето. — В мига, в който извади парцала, думите се заизливаха като порой от устата на посланика — сякаш беше махнал канелката на бъчва с вино.
— Кълна се, че нямах представа какво са ти сторили, само им наредих да ти хвърлят един бой, за да те откажат от намеренията ти, това е всичко. Ако съм сгрешил, кълна се, че мога да поправя грешката си. Аз съм богат човек, мога да ти предложа много. Аз съм член на Съв…
Аббас набута парцала обратно в устата му. Приглушените звуци, които пленникът издаваше в опитите си да изрече докрай пледоарията си, продължиха. Приличаше на куче, което повръща закуската си, помисли си Аббас.
Знаеше какво изпитва Гонзага — и той се беше молил така някога.
— Трябваше да съм наясно — рече Аббас. — Трябваше да се досетя, че единственото, което ще чуя, ще бъдат лъжи и надути хвалби. Какво можеш да ми предложиш, съветнико? Пари? Имам повече, отколкото са ми нужни. Султанът и съпругата му покриват всичките ми разходи. Разполагам със скъпи дрехи и повече диаманти, отколкото биха се побрали дори в твоите бездънни джобове. Не, онова, което искам повече от всичко на този свят, е нещото, с което се ражда всеки мъж. Ти ми го отне. И не можеш да ми го върнеш.