— Какво искаш да направя?
— Не искам да се отказваш от своята Гюлбехар. Естествено е да си имаш фаворитка. Но в харема има още много момичета. Някои от тях са доста приятни за окото.
— Значи трябва да изпълнявам ролята на бика в името на Османовия род?
— Много неделикатно казано, особено в присъствието на една стара жена, но да — точно това трябва да направиш. Може би щеше да е различно, ако Гюлбехар ти беше родила повече синове. Но тя е твоя кадъна от девет години…
— Тя ми доставя удоволствие.
— А друга жена не е в състояние, така ли?
— Добре ми е с Гюлбехар.
— Ти няма да търсиш удобство от другите момичета. Само син.
Сюлейман внезапно се изправи. Забеляза как Фатима, една от прислужничките на майка му, му хвърля срамежливи погледи изпод начернените си с въглен ресници. Беше изнервен — както от нея, така и от себе си. Какво не беше наред с него? Защо му беше толкова трудно да стори онова, което искаше майка му? Може би това беше неговият малък бунт срещу целия товар, който носеше, единственият начин, по който можеше да покаже колко различен е от зверовете, управлявали преди него. Всичките онези кокетни, гладни за ласките му жени го караха да се чувства долен и пропаднал.
Момичето усети гнева в очите му и сведе объркано лице.
— Ще направя онова, което искаш от мен — каза той и целуна ръка на майка си. Щеше да обладае всичките, една по една, ако това беше желанието й, помисли си горчиво. Щеше да напълни двореца с деца. И тогава майка му щеше да го остави насаме с Гюлбехар.
Киайята измъкна калъфката за възглавница от ръцете на Мейлиса и я захвърли на пода. После тропна с крак върху нея като разгневено дете.
— Какво е това? Нарочно ли ми лазиш по нервите?
Мейлиса нещастно поклати глава; риданията й попречиха да отговори.
— Погледни само тези бодове! Не бих дала подобно нещо дори на някоя селянка, камо ли на валиде-султан!
— Съжалявам… — изхлипа Мейлиса.
— Какво ти става, момиче? През последните седмици си направо невъзможна! — За да подчертае преценката си, киайята силно перна Мейлиса през ухото.
Хурем презираше слабостта на Мейлиса, но поне й се предоставяше възможност да се изправи срещу киайята. Тя стана и издърпа копринената калъфка изпод краката на старицата.
— Не е чак толкова лошо. Лесно мога да го поправя.
Киайята се извърна рязко.
— А, малката червена лисица! Не можеш да се сдържиш, когато видиш, че се е разхвърчала перушина, а, скъпа моя?
— Остави я на мира. Не й е добре.
— Тогава може би трябва да я изпратим в лазарета. А щом като бродираш толкова добре, можеш да свършиш и нейната работа!
Хурем хвърли калъфката в лицето й.
— Направи си я сама, дърта вещице!
Киайята я зашлеви по страната. Хурем отстъпи, после ръката й се стрелна напред като змия, събудена от сън. Разнесе се звук от плесница, после се възцари пълна тишина. Сякаш някой беше гръмнал в малката стаичка. Киайята залитна, удивена от случилото се.
По лицето й бавно плъзна триумфална усмивка.
— Заради това ще отидеш в затвора — прошепна тя. — Капи ага ще ги накара да ти смъкнат кожата от стъпалата с камшици. Сега е пролет. Ако имаш късмет, ще можеш да проходиш отново през зимата. Ще те науча аз как ще ми посягаш!
На прага се появиха двама черни пазачи. Старицата се ухили победоносно на Хурем. Но преди да е успяла да каже нещо, един от тях пристъпи напред и хвана момичето над лакътя.
— Идваш с мен — каза й той с високия си фалцет. — Вземи си и ръкоделието.
Хурем се поколеба, изненадана от онова, което беше сторила, както и от загадъчното появяване на стражите. Какво ставаше?
Киайята ги загледа втренчено.
— Къде я водите?
— Следваме заповедите на Капи ага — отвърна евнухът и поведе Хурем към вратата.
— Трябва да я хвърлите в затвора! — извика киайята, но в гласа й нямаше убеденост, само огромно учудване.
Хурем остави стражите да я водят. Думите „Капи ага“ й подействаха успокояващо. Нямаше да има никаква тъмница. Тя незабавно усети, че й предстоят най-съдбовните минути в живота.
9.
Дворът беше павиран с овални камъни и заобиколен от мрачните високи стени на двореца. Насред него се извисяваше богато украсен мраморен фонтан. И на четирите високи стени имаше прозорци, които гледаха към двора, и на Хурем й се струваше, че отвсякъде я следят невидими очи.