83.
Сюлейман бе живял почти петдесет и девет години и изведнъж бе установил, че възрастта разяжда костите му. Осъзнал, че и той е смъртен, започна да прекарва все повече и повече време в компанията на шейхюлислама и в четене на Корана.
Бе развил подагра, от време на време лактите и коленете му подпухваха болезнено, а понякога пристъпите траеха цяла седмица. Също така бе започнал да задържа вода и лицето и глезените му постоянно бяха подути, използваше руж, за да прикрие болезнената белезникавост на кожата си. Ядеше малко, обикновено печено месо от младо яре, което поливаше с изстуден шербет.
Хурем го наблюдаваше и се изпълваше със страх. Тези външни прояви на Сюлеймановия физически упадък й напомняха колко кратък може да бъде и нейният собствен живот.
Особено ако Мустафа продължаваше да живее.
Прекалено дълго беше чакала подходящ момент. Сега се страхуваше, че времето вече не бе на нейна страна. Стоеше до прозореца на сарая и гледаше към тъмните води на Златния рог. Знаеше, че трябва да намери начин да отстрани тази заплаха, и то — скоро.
Сюлейман лежеше със затворени очи, отпуснал глава в скута й. Насекомите бръмчаха тихо в градината, но в харема беше хладно. Въпреки че беше обяд, слънцето още не беше успяло да проникне през короните на чинарите и високите стени и само слаба жълтеникава светлина се процеждаше през решетъчните прозорци.
— Изглеждаш ми уморен, господарю — каза Хурем.
— Толкова много неща имам да свърша, малка роксолана, толкова много, преди да съм си отишъл от този свят.
— Не бива да работиш прекалено.
Но това е моят дълг, помисли си Сюлейман. Вече беше прехвърлил на Рустем и Дивана отговорността по ежедневното управление на империята, за да се посвети изцяло на преустройството на града. Стамбул щеше да бъде далеч по-ценно наследство от неговото царуване, отколкото завладяването на Родос, Мохач и Будапеща. Когато навремето дядо му бе завладял Юстиниановия Бизантиум, по-голямата част от него вече бе изоставена безстопанствено. Преди смъртта му градът щеше да е възвърнал цялото си предишно величие и тогава Сюлейман щеше да извика: „Юстиниан, аз те надминах!“
Фокусът на новото строителство бяха предимно царствените джамии, тъй като към всяка от тях се числяха редица благотворителни институции като болници, религиозни училища, бани, гробища, библиотеки, понякога дори приюти и кухни за бедни. Около тях бързо изникваха нови квартали с ново население.
Вече беше завършена джамията, в която се помещаваше гробът на Мехмед, и още една джамия във Фенер, посветена на баща му. Сега бе възложил на Синан да започне работа върху изграждането на Сюлеймание, на мястото на изгорелия Ески сарай. Новата джамия трябваше да бъде неговият шедьовър; огромните каменни куполи и минарета щяха да доминират над Златния рог и Града на седемте хълма в продължение на хиляди години.
Също така се бе заел с херкулесовската задача да създаде ново законодателство, което да се превърне в основа за всяко бъдещо управление. Хилядите кануни, които обмисляше, щяха да регулират съдебната власт и декретите на Дивана и за пръв път да дадат на османлиите цялостна система от закони. Това начинание му бе спечелило ново прозвище — „Ел Кануни“, Законодателят.
Сюлейман знаеше, че то му бе спечелило и нещо друго — презрението на еничарите. Но той си мечтаеше един ден от тях вече да няма никаква нужда, макар че с тази задача щеше да се наложи да се заеме някой след него.
Той вдиша очи към засенчения таван и сякаш почувства как времето му се изплъзва. Мислено отправи молитва към Аллах да му даде сили и време, за да завърши великото си начинание.
Хурем го погали по страната.
— Защо си така дълбоко потънал в мисли, господарю?
— Мислех си колко бързо минава времето.
— Може би в такъв случай трябва да прекарваш по-малко време затворен със своите писари.
— Не мога да си позволя почивка, преди да съм свършил работата. Не смея да я поверя на Мустафа. Той е талантлив войник и валия, но не може да се насили да се заеме с изучаването на законите. Пък и други неща ме притискат. Това лято трябва да поемем към Персия. Не мога да продължавам да игнорирам шаха.
Хурем се намръщи, нацупи се като разглезено момиченце.
Той се усмихна.
— Какво има, малка роксолана?
— Защо да се изпраща велик учен, когато се налага да се нашляпа някое непослушно дете? Такъв голям владетел ли е Тамасп, че да се налага лично да му обръщаш внимание?