— На какво разстояние се намира Маниса от Стамбул?
— Когато баща ми умря, трябваше да яздя пет дни, за да предявя претенциите си към трона. Само пет дни…
— В такъв случай, ако наистина се страхуваш от него, господарю, дай на Баязид провинция Сарукхан. Изпрати Мустафа на изток, в Амазия или Карамания.
— Маниса е традиционното седалище на шахзадето, избраника. Ще си помисли, че го пренебрегвам заради синовете ти.
— Той знае, че не можеш да му дадеш никакви гаранции.
— Не мога да му причиня това.
— Тогава да не говорим повече по този въпрос. Ако Мустафа е добър и справедлив, от какво толкова се страхуваш?
Да, помисли си Сюлейман. От какво се страхуваше? Страхуваше се, че ще изгуби всичко, което толкова дълго бе строил.
Винаги бе копнял да даде бъдеще на своята империя, бъдеще, по-различно от войните и палатките. Номадският народ от анадолските степи, от който произлизаше, скоро щеше да има столица, която да засенчи дори и най-изящните архитектурни образци на Ориента, както и официална система на управление. Литературата, музиката и живописта разцъфтяваха. Бяха оставили назад варварските обичаи и начин на живот, белязали управлението на баща му. Собствената му смърт и мирното преминаване на властта в ръцете на Мустафа щеше да е доказателство за това.
Или поне така се надяваше.
Но на следващия ден повика Рустем на частна аудиенция. По-късно сложи печата си върху писмо, с което нареждаше на Мустафа да напусне Маниса и да замине със семейството и двора си в Амазия, далеч на изток, на двайсет и шест дни път на кон от Истанбул.
Пера
Лудовичи Гамбето почука тихо и влезе в спалнята на съпругата си.
Тя го очакваше, бялата коприна на нощницата й проблясваше матово на трептящите пламъци на свещите. Той приседна на крайчеца на леглото и взе ръката й в своята.
Тя се надигна и докосна един кичур от косата му.
— Бял косъм!
Той се извърна от нея.
— Глупости!
Джулия се засмя.
— Най-сетне! Мислех си, че никога няма да започнеш да остаряваш.
— Бях в кухнята. Готвачът ме напраши с брашно.
— Бял косъм е. Трябва да има и други. Искаш ли да погледна?
— Просто е зрителна измама, от светлината.
— И аз ги имам, виж! — Тя разстла една от дългите си плитки върху дланта си. — При моята черна коса няма как да ги объркаш.
— В моите очи продължаваш да си красива — прошепна той.
Взе лицето й в шепите си и я целуна.
— Искам те — прошепна.
Тя протегна ръце и му се усмихна, но на него му се щеше да види в очите й желание, а не подчинение.
Лежеше до нея, докато тя спеше, и наблюдаваше лекото повдигане на гърдите й на фона на светлината от свещите. Проследи очертанията на скулите й с пръст. Косата й може да беше започнала да посивява, но Джулия продължаваше да е все така красива. Все така красива и все така здраво заключена зад плътна преграда, така както някога бе заключена в двореца на баща си.
Не че не беше способна на силни емоции, той ясно го съзнаваше. Приятелството й със Сирхане беше доказателство затова. Преди две години Сирхане бе заминала за Амазия със своя съпруг, който бе определен за телохранител на шахзаде Мустафа. Джулия се беше поболяла от скръб. Не искаше да яде, нито да напуска стаята си. За пръв път от години вратата й беше затворена за него, а после още дълго продължаваше да отказва да го допусне в леглото си.
Опитваше се да я разбере. Сирхане бе единствената истинска приятелка, която Джулия някога беше имала. И въпреки това мъката й изглеждаше прекалена. Но той не се беше опитал да я има насила, предчувстваше, че ако го стори, тя може би никога нямаше да се измъкне от мрачното си настроение.
След няколко месеца отново бе започнала да оставя вратата си открехната и го бе приела обратно. Лудовичи се опитваше да не отдава голямо значение на факта, че тя никога не отговаряше на страстта му; разбираше, че не е в състояние да се насилва да го обича.
Но завистта го измъчваше. Първо Аббас, после Сирхане. Защо ставаше така, че тя му даряваше своята компания, но запазваше страстите си за други хора? Защо беше готова да даде толкова много на тях, а на него, който бе посветил целия си живот на нея, не даваше нищо?