Амазия
Туфички кобалтовосини незабравки си пробиваха път през остатъците от твърд сняг и пукнатините на скалите. От тревата се надигнаха диви патици, крилата им изплющяха, когато политнаха нагоре, подплашени от внезапния тропот на подкови. Мустафа обърна своя жребец, изостана от ескорта и зачака Джихангир да го настигне. В планините, където само вятърът им правеше компания, нямаше опасност да бъдат подслушани.
— Днес ловът беше чудесен — рече Мустафа.
Джихангир изглеждаше зачервен и уморен. Но той обичаше тези преходи, въпреки че физически го изтощаваха.
— Наистина — съгласи се младежът. Вниманието на Мустафа винаги го беше ласкало. Доведеният му брат беше всичко, което Джихангир не бе — силен и красив, отличен ездач. Всичко, от което се възхищаваше баща им.
Известно време яздиха мълчаливо, докато Мустафа прецени кой е най-добрият начин да подхване темата, която го вълнуваше.
— Как е баща ни? — попита той накрая.
— Страда от подагра — отвърна Джихангир. — Понякога настроението му става отвратително.
— И ти трябва да го търпиш в Стамбул! — засмя се Мустафа.
— Гледам да стоя настрана от пътя му, когато е възможно.
— Изглежда ли притеснен?
Джихангир разбра, че въпросът не бе зададен единствено от учтивост, и изведнъж стана нервен. Мустафа искаше мнението му!
— Може би… Но аз го виждам рядко.
Мустафа проследи с поглед един планински сокол, кръжащ над главите им.
— Говори ли ти за мен?
— Да не би нещо да не е наред между вас двамата?
— Не знам — въздъхна Мустафа. Джихангир изглеждаше озадачен. Не беше типично за Мустафа да бъде сериозен.
— Ти си шахзаде — рече Джихангир, сякаш тази титла бе талисман срещу всякакви беди.
— Някои хора остават шахзадета прекалено дълго — изропта Мустафа. Слънцето се беше оттеглило зад пурпурните планини. Той се опита да прогони мрачните си мисли. — Трябва да побързаме. Нощем в планините е студено, дори и през пролетта.
Джихангир разтревожено препусна след него. Щом Мустафа беше притеснен, значи този свят наистина вече не е сигурно място.
Стражите еничари стояха неподвижно, увити в огромни кожени плащове. Факли хвърляха дълги сенки, които танцуваха върху покрития с тънък лед калдъръм. Нощно време тук беше студено, понеже крепостта бе издигната високо в планините.
Киайята влезе и постави позлатена сребърна кана с димящо черно кафе върху ниската масичка до дивана. Гюлбехар седна и протегна ръце към горящия мангал, за да се стопли. Чакаше Мустафа.
Когато той най-сетне пристигна, лицето му бе придобило бронзов оттенък от студения вятър. Връщаше се от лов, помисли си майка му. Заради това беше закъснял. Беше препускал към дома в тъмното, въпреки че знаеше много добре каква опасност представляват ледът и преливащите реки по това време на годината.
Той се поклони и й целуна ръка. Седна до нея, усмихвайки се като малко момче. Беше почти на четирийсет години, помисли си Гюлбехар, а все още се радваше на младежка енергия. И по-добре. Щеше да е старец, когато най-сетне седнеше на султанския трон.
— Как си, майко?
— Добре съм. Ето, накарах киайята да ни направи кафе. — Тя плесна с ръце и една черна гедичлийка пристъпи напред, за да напълни двете сребърни чашки с ароматната тъмна течност.
Гюлбехар отпи от кафето, парещо и подсладено с мед. Не харесваше горчивия вкус, но беше чула, че е на мода в Истанбул. Понякога обичаше да си внушава, че никога не е напускала сърцето на цивилизацията.
— Значи, Рустем е намалил месечната ти издръжка — рече тя.
Мустафа отново се усмихна.
— Няма ли шахзадето никакви тайни?
— Не и от майка си.
— Не се тревожи. Не е нищо кой знае какво.
— Нищо! Та това е обида!
— Рустем се опитва да ме подтикне към действия, от които той самият ще спечели повече, отколкото аз. Той е глупак, но има основания да се страхува, когато един ден стана султан.
— Ако станеш.
— Майко…
— Прекалено много вярваш на баща си. Виж какво се случи с мен.
— Гюлбехар веднага съжали за последните си думи. Звучеше като някоя престаряла озлобена жена. А може би беше именно такава. Но пък също така знаеше, че е права.
— Сигурен съм, че баща ми не знае нищо по въпроса.
Гюлбехар усети, че ръцете й треперят. Тя остави на масата малката сребърна чашка.
— Колко още обиди би могъл да понесеш? Той се ожени за онази вещица, направи я царица, после те изпрати на заточение в планините и даде на Баязид определената за всеки шахзаде Маниса. Сега пък си затваря очите, когато Рустем ти намалява издръжката! Нечувано! Ако е предизвикателство, защо не го приемеш?