— Рустем паша иска още по хиляда дуката на месец — осведоми го Аббас.
— Не мога да си го позволя!
Аббас сви рамене.
— Съжалявам, стари приятелю. Но трябва да се плащат много бакшиши. Ако беше само Рустем…
— Ако беше само Рустем, предполагам, че цената пак щеше да е хиляда. Няма ли граници алчността на този човек?
— Очевидно не.
— Кажи му, че отказвам.
— Не прибързвай, Лудовичи. Дори и след допълнителния бакшиш пак ще печелиш двойно от всяко кило пшеница, стоварено в лагуната на Ла Серенисима. Какво плащаш тук? Дванайсет аспри на килограм? На Рустем му е известно, че във Венеция вземаш по трийсет и пет.
— Трябва да печеля.
— Това казва и той.
Лудовичи въздъхна. Нищо не можеше да направи. Ако човек искаше да прави бизнес в империята, трябваше да плаща цената, която везирът назовеше. Това бе известно на всички.
Продължиха да обсъждат търговските въпроси: постигнаха съгласие относно маршрутите на неговите кораби и рушветите за по-дребните чиновници в провинцията, преброиха сребърните дукати; които Лудовичи носеше в една кожена кесия. Най-сетне свършиха и Аббас се отпусна. Пи малко ароматизирана вода — не се докосваше до вино — и както обикновено започна да разправя като някоя стара клюкарка какво беше станало в харема.
Аббас бе личният информатор на Лудовичи, от него търговецът научаваше за настроенията и вътрешната политика на Високата порта. След като приключи с обичайната си тирада срещу произволите на вещицата, както наричаше той господарката Хурем, и корумпираността на Рустем паша, от която той самият беше част, Аббас снижи глас:
— Говори се, че шахзадето планира бунт.
— Мустафа? — Вниманието на Лудовичи изведнъж се изостри. Тирадата на Аббас срещу Вътрешния двор бе неотменна част от всяка тяхна среща, това обаче беше нещо съвсем ново.
— Разправят, че си бил уреждал брак с една от дъщерите на шах Тамасп. И молел за подкрепа при евентуално опълчване срещу Сюлейман.
— Вярно ли е това, Аббас? Сигурен ли си?
— Вие, венецианците, трябва да сформирате делегация, която да изпратите да преговаря с него. Ако Мустафа седне на трона, може да се окаже, че не е толкова благоразположен към контрабандната търговия, както министрите на Сюлейман.
— Мислиш, че може да успее ли?
Аббас сви рамене и огромните гънки под брадичката му се разтресоха.
— Той има подкрепата на еничарите.
Лудовичи беше поразен от новината. Популярността на Мустафа сред армията не беше тайна за никого, но до този момент не беше чувал и дума за бунт. Но пък, от друга страна, напомни си той, всяка размирица трябваше да има своето начало. Опита се да си представи как една подобна жестока промяна на вятъра би могла да се отрази върху неговия собствен живот. Откакто бе пристигнал в Стамбул, на трона неизменно беше седял Сюлейман. Аббас беше прав, като се питаше какво ли би било отношението на Мустафа към търговците, помогнали на Рустем да си натъпче джобовете. Враждата между двамата мъже бе всеизвестна.
— Ами ти, Аббас? — попита той. — Ти какво ще правиш?
— Ще приема Божията воля — отвърна Аббас.
— Мислиш ли, че Мустафа наистина ще се отнесе любезно със суфавидите? Смяташ ли, че това въстание е неизбежно?
— Единственото неясно е изходът от него — отвърна Аббас.
— Знае ли Сюлейман за това? — Аббас го изгледа удивено.
— Значи според теб аз и ти ще знаем нещо, което да е останало скрито от Господаря на живота, така ли? — Той плесна с ръце — и по-скоро движението, отколкото звукът, бе сигнал към двамата глухонеми, които го придружаваха, да се втурнат към него и да му помогнат да се изправи на краката си. Това не беше съвсем лесно.
Накрая Аббас бе готов да си тръгне.
— Бог да е с теб — рече той.
— Бог да е с теб — отвърна Лудовичи и изчака, докато Аббас се покачи в скромната, боядисана в черно карета.
Мустафа! Трябва да беше истина. Никога преди Аббас не си беше развързвал езика толкова много. Ако сега се окажеше прав, най-разумното за Лудовичи щеше да е да заложи и на двете карти — и на попа, и на валето.
Топкапъ сарай
— Свършено ли е? — попита Хурем.