— Ваше величество е прекалено добра.
Може би беше усетила разликата в държанието му, защото погледът й изведнъж стана пронизващ.
— Изглеждаш доволен от себе си, Аббас. Може би ще пожелаеш да споделиш причината за своята веселост с господарката си?
Аббас пристъпи към нея и ръката му се плъзна към обсипания със скъпоценни камъни кинжал, затъкнат в пояса му. Пръстите му се свиха около дръжката от слонова кост. Хурем сведе поглед и той разбра, че тя е наясно с намеренията му. Но черните стражи в стаята бяха прекалено далеч и прекалено спокойни при тази рутинна аудиенция, така че нямаше да успеят да го спрат. Той й се усмихна. Веднага, щом извикаше, щеше да го стори.
Но Хурем не извика.
— А, мой Аббас. Значи най-после си станал мъж — рече тя. Изглеждаше почти… радостна.
— Очаквах този момент от дълго време — прошепна той.
— И какво те е спирало до сега?
Аббас се втренчи в нея. Какво го беше спирало? Отговорът беше прост. Беше се страхувал да умре. Нямаше страх от болката — Бог му беше свидетел, че беше изживял достатъчно болка. Просто се страхуваше от онова, което щеше да настъпи след смъртта му. Не беше готов да го извърши преди. Но щеше да го стори сега, заради Джулия.
Стражите не забелязваха нищо. Аббас продължаваше да стои с ръка на кръста. Хурем се отпусна, почти се излегна на дивана.
— Не се ли страхуваш? — попита го шепнешком тя.
— Този път страхът ми няма да ме спре.
— Не за себе си, скъпи Аббас. Не се ли страхуваш за Джулия?
Аббас усети как пръстите му се впиват още по-плътно в дръжката на кинжала. Нещо в него му крещеше да го извърши сега. Сега! Преди вещицата да беше успяла да отслаби решимостта му!
— Джулия? — чу се да пита.
— Оставила съм писмо, което султанът да отвори след смъртта ми. На сигурно място е. Ще бъде много разстроен, когато разбере, че тя продължава да си живее живота в Пера и може би да подхранва слуховете за неспособността му в леглото, поради която избягва своя харем.
Аббас почувства как дворецът сякаш се срутва върху раменете му. Замръзна на място. Не можеше да направи абсолютно нищо. Не можеше да я убие, не можеше и да се оттегли. Беше мъртъв.
Зачака Хурем да повика бостанджиите и да им нареди да го завлекат навън. Трябваше да се самоубие, помисли си той. Да си спести смъртта, която ще му поръча тази вещица.
Хурем се засмя.
— Почти съм готова да се закълна, че черното ти лице доста е пребледняло!
Аббас се олюля. Кожата му се покри с лепкава мазна пот. Трябваше да използва кинжала, за да свърши със себе си. Веднага!
— Мислиш, че ще те накажа — продължи Хурем.
Той я погледна. Очите й светеха от задоволство.
— По-скоро сам ще се убия — отвърна той.
— Скъпи ми Аббас, защо ти е да го правиш?
— За последен път ме измъчваш.
Тя се приведе към него.
— Махни си ръката от този груб инструмент. Да не си въобразяваш, че ще поискам да си отмъстя, задето си мислел да ме убиеш? Половин Стамбул ме иска мъртва! Току-що ми доказа, че независимо колко силно ме мразиш, никога няма да ме нараниш. Това те превръща в най-доверения и покорен слуга, който бих могла да имам. Никога не съм разчитала на голата лоялност. Тя е толкова… нетрайна!
Трябваше да го направи, независимо от всичко!
— Слаб съм — промълви и се свлече на колене.
— Да — отвърна Хурем през смях. — Но много полезен!
91.
Коня
Градът се издигаше самотен сред широките прашни анадолски стени, меката на османлиите, домът на манастира, който съхраняваше костите на Джалал ал-Дин Руми, основателят на дервишкия орден. Коня беше и средището на Карамания, където Селим се упражняваше в държавничество в качеството си на втори принц по линията на унаследяването на трона. Тук пристигна Сюлейман, надявайки се да намери някаква надежда, преди да се изправи срещу блудния си син, шахзаде Мустафа.
Беше чул слуховете из коридорите на Топкапъ и из безистените на града. Най-големият син на Хурем беше пияница. Наричаха го Селим Пияндето. Ниското дебело момче, винаги засенчвано от по-малките си братя, се беше превърнало в шут. Със сигурност не беше заплаха за трона като Мустафа, но в никакъв случай не беше и бъдещето, което Сюлейман си представяше за османлиите.
Сега, докато се вглеждаше в лицето на сина си, зачервено от многото изпито вино, покрито с мрежа от кървавочервени капиляри, султанът затвори отвратен очи и си помисли: „Мога ли да го направя?“ Вниманието на Селим бе погълнато от неговата собствена тирада.