— Разбира се, че Мустафа ме мрази. Седне ли на трона, не се и съмнявам, че първото нещо, което ще направи, ще бъде да изпрати бостанджиите да ме убият. Можеш ли да си представиш какво е да живееш в такъв страх? Нямам нито един приятел, освен теб; без теб няма да се намери нито един човек, който да ме защити.
Оплакваше се като селянин, помисли си Сюлейман. Седяха в прекрасния му дворец, докато дебелакът отпиваше от бокала си и се преструваше, че пие нектар, като си мислеше, че Сюлейман не забелязва как трепери ръката му.
— Чул ли си обвиненията срещу Мустафа?
— Не се и съмнявам, че са истина.
Не, разбира се, помисли си Сюлейман. Но пък гледната точка на Селим беше всичко друго, но не и обективна.
— Трябва да разрешим въпроса в Актепе. Ако предам Мустафа на бостанджиите, та ще си следващият, който ще поеме ярема на османлиите. Мислиш ли, че си в състояние да понесеш такъв огромен товар, Селим?
Селим отбегна погледа му, но Сюлейман усети как в сина му се заражда приятно очакване.
— Аз съм твой син. Роден съм за това. Но ако ще съм следващият, защо тогава даде Сарукхан на Баязид?
— Така се наложи.
— Ако аз ще съм следващият шахзаде, трябва да съм в Маниса.
Сюлейман въздъхна. Селим се държеше като непослушно дете.
— Още нищо не е решено. Става дума за живота на Мустафа, Селим. Това не е въпрос, който може да се реши с лека ръка. Само попитах дали мислиш, че ще можеш да носиш този тежък товар. Не съм ти го обещал.
— Да, татко. — Селим се нацупи.
Сюлейман не можеше да повярва, че това е негов син, кръстен на буйния войн, неговият собствен баща. Да, реши той, слуховете винаги се оказваха верни. Сам виждаше деградацията, до която излишествата бяха довели както физически, така и духовно неговия втори син. Но защо се изненадваше? Той самият не беше касапин като баща си. Защо трябваше да очаква, че Селим ще е негово копие? Или може би той беше виновен, задето беше пренебрегвал синовете си. Беше заложил изцяло на Мустафа; беше забравил, че един ден Селим също можеше да поиска да поеме знамето на османлиите. Сега беше прекалено късно. Селим беше загубен за баща си.
Всичките му надежди бяха свързани с Мустафа — но сега се бяха сринали.
— Какво ще правиш с Мустафа? — попита Селим.
— Не знам — отвърна Сюлейман. — Не знам.
Пера
Джулия едва сдържаше нетърпението си. Наблюдаваше през прозореца, докато каретата спираше долу. Една фигура, забулена в пурпурно фередже излезе отвътре и бързо изчезна във входа. Отдавна не я беше виждала. Ръцете й трепереха от вълнение.
Хиацинт съпроводи Сирхане до стаята на господарката си, поклони се и се оттегли. Веднага, щом останаха насаме, Джулия обви ръце около шията й и я запрегръща, докато Сирхане не започна да протестира и не се дръпна, за да си поеме дъх.
Джулия отметна воала от лицето й.
— Махни го. Трябва да те видя.
Сирхане свали фереджето. Беше облечена в кафтан от розова коприна, препасан с яркосин широк колан. Джулия я хвана за ръката й я поведе към дивана.
— Липсваше ми — прошепна тя.
— Все още отказваш да се подчиниш на годините, Джулия — промълви Сирхане.
Джулия я погледна. Де да можеше да каже същото за приятелката си! Сирхане изглеждаше изморена и измършавяла. Под очите й имаше виолетови кръгове. Нещо не беше наред.
— Добре ли си? — попита я тя.
— Малко съм уморена от пътуването, това е всичко — каза Сирхане и отпусна глава на рамото на Джулия, за да скрие лъжата, изписана върху лицето й.
— Толкова време мина! Когато пратеникът ти дойде, направо не можах да повярвам, че си тук, в Стамбул.
Сирхане й изглеждаше нервна. Не приличаше на самоуверената жена, която Джулия познаваше. Ни най-малко.
— Разкажи ми всичко — настоя тя. — Какво те води тук?
— Абдул ме отпрати. Станаха неприятности.
— Неприятности ли? — Джулия стисна ръката и. — Мъжът ти добре ли е?
— Да, но… чувства, че е опасно. — Сирхане не смееше да срещне погледа й.
— Толкова ли са зле нещата наистина?
— Не си ли чула?
— Само слухове. Казват, че Мустафа искал да сключи съюз с шах Тамасп.
— Това е работа на Рустем. Но има и нещо по-лошо. Еничарите се опитали да убият везира, докато лагерувал покрай Зелената река. Той обвинява Мустафа.