— Ако е искал да чуе обясненията ти, защо не дойде тук? Защо отиде в Коня?
— Може би се страхува да дойде.
Гюлбехар се изправи и му обърна гръб, за да скрие сълзите на болка, изпълнили очите й.
— Нека те обвиняват, в каквото си искат! Нищо не могат да докажат!
Мустафа се зачуди дали да й каже за писмото и за разговора си с Рустем. Реши да премълчи.
— Еничарите вече ме възприемат като техен лидер. Има ли по-сигурно място за мен от техните редици?
— Има. Тук! Тук, в своята крепост, ще си по-защитен — далеч от Сюлейман и Рустем!
— Мой върховен дълг е да се подчиня на баща си. Той ме вика.
— Ами ако там те очакват бостанджиите?
— Той ми е дал живот. Има право да ми го отнеме.
Гюлбехар се извърна, очите й блестяха от страх и гняв.
— Не! Няма такова право! Аз също съм ти дала живот! Сукал си от гръдта ми, отгледала съм те от бебе! Няма право да те отнема от мен! — Гюлбехар се почувства така, сякаш някой я беше ударил силно в стомаха. Присви се на две и отвори уста да си поеме въздух. Мустафа се спусна към нея, прегърна я и я поведе към дивана.
Дълго я държа в прегръдката си. Накрая прошепна:
— Трябва да отида.
— Седни на трона. Чака прекалено дълго. Само една дума да кажеш и еничарите ще се вдигнат да те подкрепят. Няма нужда да се пролива кръв. Собственият ти дядо детронира Баязид и го изпрати в изгнание. Законът го позволява.
— Но Божият закон — не. Сам Сюлейман ме е учил на това.
— Разбира се!
— Не мога да го направя. По-скоро бих умрял, отколкото да опозоря името си пред света и да опетня душата си пред Аллах.
— Мустафа… — Знаеше, че нищо няма да го трогне. Онази негодница беше спечелила. Представяше си я как лежи опъната на дивана и се смее. Животът можеше да бъде толкова прост, ако човек не вярваше в нищо друго, освен в своето собствено оцеляване.
— Честта ми е по-ценна, от която и да е световна империя. Какъв владетел бих бил, ако продам душата си, за да спечеля престола? Ще властвам без срам или изобщо няма да властвам.
— Ти си глупак — промълви Гюлбехар.
— Знаеш, че не го мислиш — усмихна се Мустафа. — Ако отстъпех, щеше да те е срам от мен. И аз щях да се срамувам от себе си.
— Толкова лесно й позволяваш да спечели — прошепна тя.
— Както и да е — добави той, — ако не отида, все едно, че се признавам за виновен. Той няма да ми стори зло, майко. Дал ми е дума. Баща ми е човек на честта, какъвто съм и аз.
Не, помисли си Гюлбехар. Баща му беше човек на дълга. За Мустафа дълг и чест можеха да изглеждат като едно и също нещо, но те всъщност бяха две напълно различни понятия.
— Ще тръгна призори — рече той.
— Аллах да бъде с теб — прошепна Гюлбехар, подаде му ръка за целувка и го остави да си тръгне. Когато Мустафа излезе, сълзите й бяха пресъхнали; тя седна до прозореца, загледана в звездите, изпълнена с гняв, безпомощна в своя затвор.
Актепе
Във въздуха се носеше пушек от влажни елхови съчки. Лагерът беше притихнал. Водоноските със скърцане сновяха из редиците палатки, към отделението на касапите вървяха стада овце, обгърнати в задушлив прах. Групичка еничари играеха на зарове, насядали около разпален мангал.
Когато видяха Мустафа, скочиха на крака и наобиколиха коня му, така както бяха направили и в Амазия. Новината за пристигането на шахзадето бързо се разпространи из лагера: престолонаследникът щеше да ги поведе срещу Персия! Неколцина дори го нарекоха „падишах“ и виковете им стигнаха до онази част на лагера, където върху трона си седеше Сюлейман и се съветваше с великия везир Рустем. Двамата замлъкнаха и се заслушаха във виковете. Рустем забеляза как чертите на султана се стегнаха решително.
Падишах! Император!
— Ето го, идва духът на баща ми — измърмори Сюлейман.
Поздравите продължиха дълго, след като Мустафа бе опънал шатрата си до тази на Сюлейман, в очакване да бъде повикан, за да отговори на всички нападки срещу него.
Но тази вечер обвинителите му си казаха думата. Духът на Селим се появи до леглото на Сюлейман, той протегна ръце към сина си и в тях Сюлейман видя главата на дядо си.
— Дядо — измърмори в съня си султанът, — трябваше да го убиеш. Бил си твърде слаб.
Сети се за Джихангир и разбра как трябва да постъпи.
93.
Мустафа бе приемал в шатрата си везирите и агите, дошли да поднесат почитанията си, в продължение на целия предишен следобед, както и вечерта, но на сутринта лагерът отново бе потънал в мълчание. Мюезинът призова армията на молитва, хиляди тюрбани се наредиха в редици, които се навеждаха като копринен жив плет на фона на бледоморавото небе.