Когато Мустафа приключи с молитвата си, той се приготви. Облече се в бяло — цветът на невинността — и сложи прощалните си писма в пазвата на робата си, близо до сърцето, както беше обичай на всеки турчин, изправен пред опасност.
Метна се на арабския си жребец и се приготви да премине краткото разстояние, разделящо шатрата му от павилиона на баща му. Така повеляваше традицията. Зад него, също на коне, стояха агата му и началникът на конюшните му, Сахине.
Мустафа усещаше, че всички очи са извърнати в очакване към него. Всеки от присъстващите беше наясно какво предстоеше да се случи тази сутрин, защо всъщност бе повикан Мустафа. Дали щеше да се постигне съгласие, или Мустафа щеше да хвърли предизвикателство в лицето на застаряващия си баща?
Някои от еничарите вече се готвеха да поздравят новия султан, който можеха да имат, преди слънцето да е пресякло небето.
Мустафа спря пред входа на Сюлеймановия павилион, свали кинжала от кръста си и го подаде на Абдул Сахине. Така, без оръжие, влезе вътре, за да поздрави баща си. Мустафа кимна на солаците, застанали на пост, и направи знак на агата и Сахине да останат отвън. Платното, закриващо входа на шатрата, се спусна плътно зад гърба му.
Абдул Сахине стисна поводите на конете и хвърли тревожен поглед към агата. Чу тропот зад гърба си и видя как ескадрон солаци образуват кръг около тях и ги отделят от останалата част от лагера. Солаците извадиха ятаганите си и пристъпиха напред.
Шатрата беше огромна, разделена на секции от големи завеси златиста коприна. Входът беше закрит с рубиненочервени и фазаново-сини килими, а до всяка стена бяха поставени дивани от брокат. В центъра се виждаше малка масичка със сребърен плот.
— Татко?
Мустафа влезе в приемната. Шатрата плющеше шумно на вятъра. Той се огледа наоколо.
Един черен бостанджия излезе от сенките в ъгъла. И още един. Мустафа се обърна. Нови трима излязоха иззад завесата пред него. Един от тях държеше в ръцете си копринена връв.
Мустафа забеляза някаква сянка да помръдва зад коприната.
— Татко?
Бостанджиите приближиха безшумно към него с отпуснати встрани ръце. Мустафа разбра, че всъщност е очаквал такъв развой на събитията. Но онова, което изпита, не беше страх. Само гняв. Застана в средата на стаята.
— Татко, първо ме изслушай! Остави ме да отговоря на обвиненията! Това не е справедливо!
Не така го беше учил баща му, в държанието му нямаше и следа от достойнство.
Чу звън на стомана, последван от крясъци, после до слуха му достигна викът на ранен. Разбра, че агата и Абдул Сахине са нападнати. Ако успееше да мине покрай бостанджиите и да излезе на открито, солаците нямаше да му причинят зло. Един принц можеше да бъде премахнат единствено с копринена връв. Веднъж да стигнеше до еничарите, щеше да е спасен.
Но той не искаше това. Искаше да говори с баща си.
— Татко, чуй ме!
Бостанджията се опита да надене примката около врата му, но Мустафа разбра намерението му и се изплъзна. Хвърли се върху първия негър и лесно го метна на земята. Нападна го друг, но той се справи и с него.
— Татко! Никога не съм те предавал! Защо ти ме предаваш сега? Излез и говори с мен!
— Няма ли най-после да свършите с това, което ви наредих? — чу се воят на Сюлейман, приглушен от завесата. — Няма ли да премахнете този предател, заради когото не съм изкарал дори една спокойна вечер от десет години насам?
Но глухонемите не можеха да го чуят. Единственият му слушател беше Мустафа.
— Спри идиотските си убийци! Невинен съм! Опетняваш честта си повече, отколкото опетняваш моята!
— Свършвайте! — изрева Сюлейман.
— Татко, моля те!
Сюлейман запуши ушите си с длани и затвори очи. Щеше му се всичко вече да беше свършило. Не, не, не! За предателството нямаше извинение! Доказателствата срещу Мустафа бяха повече от ясни. Можеше колкото си иска да се опитва да го омагьосва с думите си, но той беше видял и чул достатъчно. Веднъж завинаги щеше да се разплати с духа на Селим Страшни.
Ако оставеше Мустафа да говори, щеше да се разколебае. Щеше да се зарази от неговата слабост и после еничарите щяха да го отстранят, както бяха отстранили дядо му.