Той въздъхна.
— Ще разбера — рече той накрая. Да, щеше да попита Аббас. След това щеше да прецени какво да каже на Джулия.
В края на краищата Сирхане бе нейна приятелка. Джулия вече бе страдала повече от нормалното. Сякаш жалееше не приятелка, а съпруг. Колко странно, мина му през ума, но отново избута мисълта от главата си.
Галата
Аббас поклати глава.
— Джулия не може да стори нищо, Лудовичи.
— Трябва да разбера, Аббас. Обещах.
Аббас си избра ново парче халва от чинията пред себе си и замислено го задъвка.
— И преди си давал обещания, които не си изпълнявал. Защо да не го направиш отново?
Очите на Лудовичи блеснаха с горчив гняв. Но той нищо не каза. Какво можеше да отвърне на подобна забележка?
— Веднъж вече ми обеща да я изпратиш далеч от обсега на османлиите.
— Обичам я — тихо каза Лудовичи.
— В такъв случай си не само лъжец, но и глупак.
Лудовичи скочи. Надвеси се над Аббас, стиснал здраво юмруци.
— Ако някой друг се беше осмелил да ми каже подобно нещо…
— Години наред си поставял живота ми в смъртна опасност със своите постъпки. А сега се ядосваш, защото ти казвам истината в очите. Нима си мислеше, че това е дреболия, Лудовичи? Наистина ли си си въобразявал, че някога ще забравя?
— Някога любовта превърна в глупак и теб самия.
— Не, превърна ме в евнух. Но не ме направи лъжец. — Аббас вдигна очи към Лудовичи. — Ако имаш намерение да си тръгнеш или пък да ме нападнеш, направи го. В противен случай най-добре е да седнеш. Познаваме се от достатъчно дълго време, за да си разиграваме подобни сцени.
— Няма да се откажа от нея — изсъска Лудовичи.
— Ти нямаш нищо, за да се отказваш от него!
— Какви ги приказваш?
— Седни.
Лудовичи се подчини, цялото му тяло бе напрегнато като тетива на лък. Но нещо в него му подсказваше, че не бива да остава. Аббас се беше превърнал в чудовище. Какво ковчеже със змии и гущери се канеше да отвори?
— Как изглежда тя напоследък? — попита тихо евнухът.
— Остарява с достойнство и стил — отвърна Лудовичи.
— Все така красива ли е?
— Джулия вече не е на шестнайсет години, Аббас. Косата й започва да посребрява. Но тялото й остава същото, каквото го помниш от времето ни във Венеция. Да, Джулия все още е красива.
— Аз откъснах този плод, а ти вкуси от него. Знаеш ли колко те мразех заради това?
— Винаги съм го подозирал.
Аббас провеси глава и за момент Лудовичи изпита познатото му чувство на жал към него. Но когато отново вдигна поглед, евнухът се беше преборил с болката си. Лицето му беше безизразно.
— Питаш дали мога да разбера кой е изпратил убиеца при Сирхане. Не е нужно да си правя този труд. Знам отговора.
— Кой е, тогава? Султанът или неговата вещица?
— Нито великият синьор, нито неговата дама. Аз бях.
Лудовичи се втренчи в него.
— Тя се канеше да съобщи на султана местоположението на Джулия и да я посочи като източника на множество неприятни слухове по негов адрес. Сюлейман не е от онези хора, които забравят или прощават лесно, както сам знаеш. Направих нужното, за да я защитя, както би сторил и ти.
— О, Аббас. — Раменете на Лудовичи увиснаха.
— Можеш да й го кажеш или пък да го премълчиш — постъпи както сметнеш за добре.
— Сирхане беше единствената й истинска приятелка. Тя ще го понесе много тежко, Аббас.
— Тя й беше много повече от приятелка, Лудовичи. Нима никога не си го заподозрял?
— Да съм заподозрял?
— Двете бяха любовници, Лудовичи. Любовници. Започнаха връзката си още в харема. И оттогава не са я прекъсвали.
Лудовичи затвори очи. Разбира се! През всичките тези години си беше мислил, че Аббас е този, който стои помежду им. Какво значение имаше, всъщност? Та той отдавна се бе примирил с мисълта, че трябва да прави компромиси. Малкото винаги беше по-добре от нищото. Тя никога не се беше преструвала, че го обича. В момента страдаше самолюбието му, напомни си той. Просто мъжката му гордост.
— Не знаеше ли? — попита го отново Аббас.
— Знаех — излъга Лудовичи. Но искаше да убие Джулия.
В покрайнините на Табриз
Чаушът спря коня си до копринената шатра, пред която стоеше забит султанският пряпорец със седемте конски опашки. Беше препускал ден и нощ, за да стигне дотук от Стамбул. Скочи от коня и хвърли юздите в ръцете на коняря. Стражите го въведоха при Господаря на живота и той се просна по очи на земята.