Но не студът и спомените й бяха причина за мрачното й настроение, а славеят. Беше й подарък от Сюлейман. Беше й го дал в деня на тяхната сватба. Птичката беше затворена в кафез от кедрово дърво, инкрустирано с перли и оникс и оттогава не беше спирала да пее. Тази сутрин я беше намерила да лежи, студена и неподвижна. Нежно я беше взела в шепи, беше я извадила от кафеза и се беше взряла в немигащото и око.
Първата й реакция не беше на скръб, а на паника. Докато я гледаше, птичката запя за последен път.
„Животът ми е като твоя, пееше славеят. — Ти изживя дните си като мен, в този красив дворец от оникс и перли, а султанът се радваше, любуваше и възхищаваше на твоето пеене и твоята красота. Но скоро и твоето студено око ще гледа втренчено зората, но ти няма да усещаш топлината й. Ще си свършила. Животът ти ще е преминал. Вратата на твоя кафез никога няма да се отвори. Песента ти ще е замряла, а ти ще бъдеш забравена.“
Беше си мислила, че един ден може да стане валиде, майка на следващия султан. Тогава щеше да изпита истинската власт. Селим щеше да е лесен за манипулиране. След като се беше отървала от Мустафа, не беше си и помисляла, че може да не доживее да види някой от синовете си на трона. До този момент.
Досега.
Но това вече нямаше никакво значение за нея. Тя си оставаше само една робиня и нищо повече.
Робиня на Сюлейман.
Но още имаше време да запрати проклятието си над дома на османлиите и тяхното арогантно мъжко семе. Щеше да си отмъсти — сладко правосъдие, на което щеше да се радва от гроба в продължение на десетилетия, а може би дори — векове.
Да, да. Разбира се. Те искаха Баязид. Ако синовете й бъдеха оставени да разчитат само на себе си, Баязид със сигурност щеше да надделее над бедничкия дебелак Селим в състезанието за трона. Баязид беше силният, лидерът, войнът.
Що се отнасяше до Селим, той почти сигурно беше син на един бял евнух.
Така че щеше да им даде Селим.
Муоми се втурна в стаята. Когато видя господарката си будна, се свлече неохотно на колене пред нея.
— Господарке, стори ми се, че отново те чух да викаш.
— Смеех се, Муоми.
— Смееше ли се, господарке?
— Да, смеех се, малка Муоми. Изведнъж отново се стоплих. Вземи мангала и го премести до вратата. Мисля, че усещам наближаването на пролетта във въздуха.
Куполите и минаретата на джамията Сюлеймание се издигаха към небето като планина от сив мрамор — молба за милост към Аллах, отправена от един-единствен човек, материализирана в камък. Около нея имаше и други постройки — кухня за бедни, болници, обществени бани, кервансарай, библиотека, медресе, училища и градини; имаше и четири университета, в които преподаваха най-добрите професори по теология и закони в цялата империя. Стойността на целия комплекс беше седемстотин хиляди дуката, кралски откуп, и представляваше опит на един султан да изкупи вината си на убиец, лишил от живот собствения си син.
Може би.
Сюлейман гледаше към джамията от прозореца на Хурем, отпуснал ръце върху раменете на любимата си съпруга.
— Величествена е, господарю. След хиляда години хората ще я гледат и ще съжаляват, че не са се родили във време като нашето.
— Може би, малка роксолана — промълви Сюлейман. Прегърна я по-плътно. Струваше му се много крехка. Усещаше костите и под коприната и броката и това го изплаши. Знаеше, че от известно време насам Хурем не се чувства добре, но се беше опитал да не обръща внимание на признаците. Мисълта, че може да е сериозно болна, изведнъж го хвърли в тих ужас.
Огледа я по-внимателно. На главата си беше сложила малка зелена шапчица — като тази, която носеше в деня, в който я беше видял за първи път, — но сега тя стоеше като подигравателно ехо от нейната младост. Под пластовете къна, въглен и пудра кожата й бе суха, тънка и набръчкана като пергамент, изглеждаше така, сякаш всеки момент можеше да се спука и превърне на прах в пръстите му, ако я докоснеше малко по-невнимателно. Страните й бяха хлътнали, очертанията на черепа й се виждаха с ужасна яснота на светлината на ранното утринно слънце. Косата й бе загубила златистия си оттенък; в корените беше млечнобяла като зимното небе; само зелените й очи продължаваха да гледат живо и проницателно.
Той я притисна към себе си, сякаш можеше да я предпази от смъртта благодарение на волята и силата си. Осъзна, че сега я обича повече от всякога. През последните години физическата страст бе отстъпила място на душевен комфорт, на чувство за интимност и спокойствие в нейно присъствие, което не беше изпитвал с никой друг. Как би могъл да живее без нея? Не можеше да понесе подобна мисъл.