Тази вечер приятелят му седеше по турски под прозореца и настройваше виолата си. Част от ритуала помежду им бе да вечерят заедно в двореца и често, когато ставаше късно и двамата бяха прекалили с кипърското вино, пажовете на Сюлейман измъкваха два дюшека от долапите в стената и Ибрахим оставаше да спи при него.
Ибрахим беше родом от Парга, на западния бряг на Гърция, и беше син на рибар. Една вечер в селото му пристигнаха турски разбойници и отведоха Ибрахим със себе си като плячка. Закараха го на пазара за роби в Стамбул, откъдето го купи една вдовица от Маниса. Тя го отгледа като мюсюлманин и когато откри, че момчето има талант за музиката и чуждите езици, се погрижи да му бъде дадено добро образование. Ибрахим се научи да свири на виола и да говори свободно персийски, турски, гръцки и италиански. По-късно вдовицата го продаде скъпо на Сюлейман, когато последният пристигна в Маниса в качеството си на валия на провинция Каффа.
Скоро робът компаньон се превърна в сянка на Сюлейман. Беше на същата възраст като принца, шахзадето, макар да беше по-нисък и по-мургав от него, както и не чак толкова склонен към самовглъбяване. И наистина, понякога на Сюлейман му се струваше, че младежът ще се пръсне от енергията, напираща в набитото му тяло.
Когато през хиляда петстотин и двайсета година Сюлейман стана султан, той доведе Ибрахим със себе си и го направи хасодабаши, началник на домакинството му. След време започна да се съобразява повече с Ибрахим, отколкото с Пири паша, неговият стар велик везир, а след Родос награди приятеля си заради добрия съвет, който му беше дал, като го провъзгласи за везир. Този акт сам по себе си беше символ на егалитарната природа на османската държавна система: един роб от християнски произход можеше да се издигне благодарение на собствените си качества до най-висок пост във великата ислямска империя, по начин, по който светът не беше виждал. Какво беше казал Фатих, замисли се Сюлейман…
„Нашата империя е дом на Исляма… Лампата на нашата империя се предава от баща на син, а те поддържат пламъка й с масло, взето от сърцата на неверниците.“
— Защо си толкова сериозен, господарю мой? — попита го Ибрахим.
Сюлейман въздъхна.
— Някога съжалявал ли си за нещо, Ибрахим?
— Не, разбира се. За какво да съжалявам?
— Не ти ли се е приисквало да бъдеш друг човек? Не се ли чудиш понякога какво би могло да ти се случи, ако пиратите не бяха дошли в селото ти през него ден?
— Знам какво щеше да ми се случи. Щях да ям риба за закуска и вечеря, между закуската и вечерята — да я вадя от мрежите. Вместо това спя в дворец, пия най-доброто кипърско вино и се радвам на благоразположението на най-великия император на света.
— Животът ти щеше да е по-прост.
— Животът ми щеше да е безсмислен.
Сюлейман отново забеляза онази бръчка на раздразнение върху Ибрахимовото лице. Приятелят му мислеше, че султанът разсъждава прекалено много. И може би беше прав.
— Харесва ти, нали? Харесва ти да ходиш на война, забавляваш се от безкрайното политиканстване в Дивана.
Лицето на Ибрахим се оживи.
— Ние сме в центъра на света, господарю. Пишем историята.
— Служим на исляма.
— Точно така, господарю, понякога го забравям. — Ибрахим отново насочи вниманието си към виолата. — Ние сме най-верни слуги на исляма.
Лъжец, помисли си Сюлейман. Ибрахим правеше всичко за своя лична изгода. Може би именно заради това го обичаше и донякъде му завиждаше. Щеше му се да прилича повече на него.
— Понякога си мисля, че ти трябваше да си султан, а аз — син на гръцки рибар. Може би така и двамата щяхме да сме по-щастливи. — Той се изправи, прокарвайки длани по умореното си лице.
— Ще си лягаме ли, господарю? — попита Ибрахим.
— Ти можеш да си лягаш, Ибрахим. Твоят живот не е толкова сложен. Имам да изпълня още едно задължение тази вечер.
Първо отведоха Хурем при отговорничката за баните, за да бъде изкъпана и масажирана. Боядисаха ноктите й, напарфюмираха косата й с жасмин, напудриха кожата й, за да предотвратят потенето, очертаха очите й с въглен. После я върнаха при началничката на гардероба, която я облече в розова риза и дълъг пурпурен кадифен кафтан, а отгоре сложиха роба от брокат с цвят на кайсия и със сребърни нишки. Отговорничката за бижутата беше донесла диамантена огърлица, тежка като железен намордник, сребърни пръстени и гривни, нанизи огромни перли от Арабско море, които да бъдат вплетени в косата и, и тежки рубинени обеци. Инструктира я да върне всичко на сутринта.