Аббас извърна очи встрани. На спокойствие? Нима съществуваше подобно нещо като спокойствието?
— Къде?
— Утре призори, на Галата. Един от корабите ми ще е там. На мачтата му ще се развява венецианският лъв, но ще бъде обърнат с главата надолу. Капитанът ще е получил нареждания. Просто се качи на кораба и бързо слез в трюма.
Аббас се запита какво ли би било отново да е свободен.
— Къде ще ни изпратиш? В Кипър?
— Там няма дворци, Аббас. Само лозя и маслинови горички. Моля те. Така, както ти желаеш сигурност и безопасност за Джулия, така аз желая същото както за нея, така и за теб.
Аббас кимна.
— Благодаря ти — измърмори той. Отново се изкашля, намръщи се, когато болката раздра гърдите му. Плесна с ръце и глухонемите незабавно се озоваха от двете му страни, за да го изправят на крака. Аббас се държеше здраво за тях, но залиташе от усилието.
— Довиждане, Лудовичи. — Той се поклони леко.
— До утре.
— Да. Началото на един нов ден, може би. — При вратата се обърна към Лудовичи: — Ако не съм там, кажи довиждане на Джулия от мое име.
Топкапъ сарай
— Муоми.
Гласът на Хурем едва се чуваше. Муоми доближи ухо до устните на господарката си, за да разбере какво й казва.
— Да, господарке.
— Отмъщение.
— Да, господарке.
— Сега… умирам…, но после… Сюлейман… ще дойде… при теб.
— Какво да му кажа?
— Онова… от което… ще го заболи… най-много.
— Да, господарке. — Муоми се усмихна.
Пера
Джулия никога не беше виждала Лудовичи в подобно състояние. Той седеше с отпуснати рамене на дъбовия стол в кабинета си, поглаждаше посребрялата си брада, погълнат от някаква лична мъка.
Чакаше го търпеливо да проговори. Какво можеше да не е наред? После се сети: Аббас! Аббас му беше съобщил лоши новини.
— Ще те отпратя от Стамбул — внезапно рече той.
— Господарю?
— Трябваше да го направя още преди години. Заради собствената ти сигурност.
Заля я вълна на негодувание. За пореден път се бе превърнала в пионка, която един мъж местеше по дъската на Средиземноморието за собствено удоволствие.
— Каква опасност може да ме заплашва?
— Султанът може да узнае, че си тук.
— Но онова се случи преди толкова много години…
— Аббас е сигурен. Нищо не е забравено. Скоро великият везир ще бъде информиран по въпроса и на Сюлейман ще му се наложи да действа.
Лудовичи седеше с гръб към прозорците. На небето зад него се очертаваше Куббеалтъ на хълма Серагано. Какъв уместен фон на неговата дилема, помисли си Джулия.
— Къде искаш да отида?
— Имам имения в Кипър. Там ще се грижат добре за теб.
Джулия се опита да си представи бъдещия си живот. Нова самотна вила, лозя, неколцина слуга, може би дори книги и ръкоделие, с което да запълва времето си. Удобен манастир. Такава перспектива не я задоволяваше.
Тя погледна към Лудовичи и осъзна, че той ще й липсва. Кога се беше случило това? С Аббас бе изживяла поривите на младостта, опасността от непозволения романс. Със Сирхане беше познала удоволствието, беше се научила да се освобождава от нуждата да има мъж до себе си. Едва след смъртта на приятелката си беше започнала да вижда Лудовичи такъв, какъвто бе — един смъртен, който я обичаше може би повече, отколкото бе способен да изрази. Въпреки че беше станал неин съпруг, тя никога не му се бе отдавала така, както се бе отдавала на Сирхане и веднъж — с Аббас, но Лудовичи й беше партньор, закрилник, дори се беше превърнал в неин приятел. Щеше да й липсва топлината на тялото му в леглото, интелигентността и силата му.
Не, реши тя. Вече не можеше да живее без него.
— Искаш ли да отида? — попита го тя.
— Не — отвърна Лудовичи. — Това е последното, което искам.
— Тогава няма да тръгна.
— Ти не разбираш, Джулия…
— Напротив, разбирам много добре. Просто не искам да те оставям.
— Защо? — Той объркано я погледна.
— Може би съм се привързала към теб.
— Какво?
Устните на Джулия се извиха в тънка тъжна усмивка.
— Толкова ли ти е трудно да го повярваш?
— Да. Да, трудно ми е. Никога не съм очаквал да чуя подобно признание.
— Ако дойдеш с мен, ще тръгна. Ако не можеш, оставам тук. Твърдо съм го решила.
Лудовичи стана и приближи до прозореца. Застана с гръб към жена си. Мили боже! Толкова дълго бе чакал тя да прояви някаква страст към него — поне за миг, — че спокойното и признание направо го беше поразило. Не знаеше какво да каже или да направи. Почти се беше отказал, а сега — това!