— Не знам какво да кажа.
Чу шумоленето на полите й, докато приближаваше зад него. Почувства ръката й върху своята.
— Какво ще правиш?
— Не мога да поема риска да останеш тук.
— Значи ще дойдеш с мен?
— Да. Може би в Кипър ще ми хареса. Ще отглеждам грозде. Ще потъмнея и ще се сбръчкам на слънцето.
— Не ми звучи в твоя стил.
— Ще оставя ръководството на бизнеса в ръцете на помощника си. Ако Аббас греши, след няколко месеца ще се върнем в двореца. Ако се окаже прав, тогава… — Той сви рамене. — Може би венецианският ренегат в крайна сметка отдавна е доказал на какво е способен. — Той се обърна. Джулия му се усмихваше.
Представи си я такава, каквато беше в деня, в който заедно с Аббас я бяха видели за първи път в църквата „Санта Мария деи Мираколи“. Видението от кадифе, както я беше описал веднъж приятелят му, вече не беше някогашният ангел. Но той продължаваше да я обича така силно, както винаги. Най-сетне тя го бе пожелала. И това му беше достатъчно.
Абдуллах Али Осман, личният лекар на Сюлейман, беше нещастен. Султанът го беше вдигнал от леглото, а лицето му бе изкривено от отчаяние.
— Трябва да й предпишеш някакъв лек. Ако умре, теб ще държа отговорен. Ще се радваш на следващия изгрев на слънцето от някоя ниша в стената на Ба’аб-и-Хумаюн!
Али Осман удари чело в копринения килим.
— Да бъде волята ти, господарю. — Аллах да му е на помощ!
Евнуси с извадени ятагани го придружиха по пътя му към харема.
Прекосиха един уединен вътрешен двор и изкачиха каменните стъпала, водещи към покоите на Хасеки Хурем.
Докато пресичаха голямата приемна с куполовиден таван, той дори не погледна към огромните вази от династията Мин, нито към позлатените венециански огледала и обсипаните със скъпоценни камъни кандила, висящи от тавана. Страхът го беше заслепил и го караше да мисли само за себе си. О, защо Аллах не го беше създал в друго време, когато султаните не обичаха чак толкова силно своите жени!
Входът към спалнята бе препречен от два реда евнуси, но той знаеше, че тя е там; присъствието й, тишината, която я обграждаше, изпълваха стаята. Придружаващите го евнуси спряха внезапно и го оставиха да продължи сам.
Не му казваха нищо и той се чудеше какво трябва да направи. Изведнъж измежду двойната редица евнуси се подаде една ръка, бледа и отпусната. Китката й се придържаше от дебелите абаносови пръсти на един черен евнух. Най-вероятно кислар агаси, помисли си лекарят. Знаеше, че единственото, което му бе позволено да прегледа, бе ръката й. Али Осман пристъпи напред.
Пое вялата ръка почти с благоговение, защото знаеше, че е единственият пълноценен мъж, освен султана, който я докосваше, откакто се беше озовала зад стените на харема. Ръката беше на стара жена, с кафеникави петна върху провисналата над костите кожа. Премери пулса, провери температурата. Леко пощипна живеца на ноктите, за да провери колко бързо се движи кръвта й.
— Сърцето й бие много слабо — каза си той. — Тялото й изстива, готово е да се прости с живота.
Трябваше да приготви еликсир, който да накара кръвта й да се задвижи във вените. Нямаше желание да види изгрева от Ба’аб-и-Хумаюн, независимо колко прелестна обещаваше да бъде гледката.
— Отиде ли си… старият… глупак?
— Да — отвърна Аббас. Стражите бяха излезли от стаята и сега двамата бяха сами. Странно колко силно я беше мразил, помисли си Аббас, а как се възхищаваше сега на куража, с който посрещаше смъртта си. Защо нямаше и той същата сила! — Да, отиде си.
— Не бих… му се доверила… дори… да ми изреже… ноктите… на краката.
— Не, господарке.
Бялото на хлътналите й в орбитите очи беше придобито жълтеникав оттенък. Сякаш плътта й се топеше пред погледа му. Нямаше еликсир или отвара на света, които да я спасят, мислеше си Аббас. Миришеше на смърт.
Устните й се разчупиха в усмивка.
— Значи… все пак… ще ме видиш… мъртва… скъпи ми… Аббас. Това… сигурно… ти носи… радост.
— Да, господарке — отвърна Аббас.
— Твоята искреност… е толкова… освежаваща… Те всички… ми казват… че… ще живея.
— Мисля, че грешат, господарке — прошепна Аббас.